Счупеното колело полностью

Толонен се наведе напред и се загледа през илюминатора. Космодрумът беше далеч пред него — гигантска вдлъбнатина сред огромното ледниково плато. Краят на Града се издигаше по външния му периметър — огромна стена. Дори и от това разстояние виждаше ширналото се поле с ями — места за приземяване с диаметър двайсет ли. Най-южният му край излизаше към езерото Хсуан Ву, а извивката на древната Яндзъ оформяше на североизток естествена бариера — като гигантски ров, широк две ли. В самия център на този огромен вдлъбнат кръг като огромна и все пак стройна игла с връх, забоден в земята, се издигаше контролната кула. При тази гледка смесени чувства обзеха Толонен. Последния път, когато бе идвал да посрещне някого, който се връщаше от Марс, това беше Де Вор. Преди да е разбрал всичко. Преди синът на танга, Хан Чин, да умре и всичко да се промени.

Но този път идваше заради Кар. А Кар беше ястребът, който той щеше да изпрати подир плячката. Така че може би беше уместно всичко да започне тук, в Нанкин, където Де Вор за първи път се бе изплъзнал от мрежата.

След десет минути вече беше долу и седеше срещу младия дежурен капитан, докато пътуваха по бързата връзка, съединяваща Града с космодрума. Тук нещата бяха здраво затегнати. По-затегнати, отколкото си ги спомняше. Бяха забранили всякакви транзитни полети през космодрума. Във въздушното му пространство се позволяваше да влизат само излитащите и приземяващите се кораби. Всеки друг щеше да бъде унищожен незабавно и без предупреждение. Така че можеше да се влезе само по един-единствен път — подземния.

Корабът на Кар тъкмо се приземяваше, когато Толонен излезе със запечатаната кола на площадката за кацане. Шумът беше оглушителен. Усещаше вибрациите в костите си; те тресяха люлката, към която бе привързан, и за миг му мина през ума, че от трептенията мъничката кола ще се разпадне. После спряха и шумът утихна. Една врата се вдигна със съскане пред него и колата се плъзна през нея в огромна вдлъбната яма, в чийто център се бе изправил нисък кръгъл междупланетен кораб.

Виждаше „Тиенцин“ съвсем ясно през прозрачните стени на колата — долната му част сияеше, огромни кълбета мъгла се виеха в студения въздух над него. Пътят рязко зави и колата заобиколи кораба, а после забави ход и спря. Стражите се спуснаха да го посрещнат, помогнаха му да излезе, а след това отстъпиха назад с наведени глави. Той изпъна крака и се огледа.

Погледна кораба и се усмихна. Идваше чак от Марс. Като огромен черен камък, стоварен върху необятната дъска за уей чи на Чун Куо. Кар. Дори и сега здравенякът сякаш беше пред очите му — бе хванал Бердичев и му видял сметката. Беше приключил бързо и ясно. Толонен подсмръкна. Да, по това си приличаха с Кар. Разбираха как работят нещата на това равнище. С враговете човек трябваше да се справя така както с приятелите си. Нямаше смисъл да се играе по правила, които някой постоянно нарушава. Във войната се налагаше да бъдеш напълно безскрупулен. Да не отстъпваш в нищо — освен ако отстъпката не беше път към победата.

Докато гледаше, към кораба по релсите си се придвижи Г-образен портален подемник и се прикрепи към изхода на най-горната му палуба. Той се приближи — навикът го караше да се оглежда, сякаш очакваше нападение.

Кар беше в първия асансьор заедно с още двайсет-трийсет души. Щом клетката се спусна, Толонен вдигна ръка за поздрав, но остана на място точно до другите, които чакаха — ремонтен отряд, митничарите и охраната. Кар носеше малко куфарче, дръжката му беше привързана с верижка към китката му. На бариерата се нареди пръв на опашката, протегнал напред своя идентификатор с тройно „А“ за проверка. Но въпреки това преминаването му отне три-четири минути.

Двамата мъже се поздравиха сърдечно. Толонен притисна здравеняка в прегръдките си.

— Радвам се да те видя, Грегор! Добре се справи там. Гордея се с тебе!

— Благодаря, сър. И вие изглеждате добре.

Толонен кимна, после посочи куфарчето.

— Ами това какво е? Не ти ли плащаме достатъчно, че си се захванал и с куриерски услуги?

Кар се наведе по-близо до него и снижи глас:

— Подарък за танга. Не исках да издавам нищо, преди да съм се върнал. Знаете как е.

Толонен въздъхна.

— Знам и още как! Но кажи ми какво е!

Кар се усмихна.

— Файловете на Бердичев. Личното му досие. Кодирано, разбира се, но съм сигурен, че ще успеем да го разшифроваме. Ако е онова, което си мисля, можем завинаги да изтрием дисперсионистите от лицето на земята.

— Освен ако вече някой не го е направил.

Кар присви очи.

— Искате да кажете поръчковите убийства?

— Да. Това е една от моите теории, върху които работим. Ето защо исках ти да поемеш разследването от младия Еберт. Ти си човекът за тази работа.

— Хммм… — Кар погледна надолу. — Четох документите.

— И?

— Нямат смисъл. Няма никакъв реален модел. Добри хора, лоши хора… Изглежда сякаш са убивали наслуки. Само времето…

— Да. Но трябва да има някаква връзка.

— Може би… — лицето на Кар помръкна за миг, после отново се проясни. — Но как е онази сладурана, дъщеря ви? Беше като малко тигърче!

Лицето на Толонен светна.