Счупеното колело полностью

Херик отмести поглед и се втренчи в някаква въображаема далечина.

— Защото не разбирате как функционира мозъкът. Всичко в крайна сметка се свежда до химикали и електричество. Всяко преживяване. То влиза чрез нервните окончания и се преобразува в химично-електронни реакции. Аз просто преминавам покрай нервните окончания. Създавам сънища. Но сънища по-реални и по-образни от самата действителност!

Чен се вторачи в него — за миг силата, която владееше този човек, го беше стреснала. После отново погледна към екрана. Не искаше да гледа как убиват момичето. Инстинктивно се наведе напред, извади картата и я пъхна в джоба си.

Херик зяпна насреща му.

— Какво, мамка му…

Чен сграбчи Херик за врата, измъкна ножа от ботуша си и го опря о гърлото му.

— Чух достатъчно, ши Херик. Повече от достатъчно, ако трябва да съм по-точен. Но вече получих онова, за което бях дошъл, и сега ще си ходя.

Херик преглътна.

— Няма как да излезеш оттук. Имам дузина телохранители.

Чен рязко натисна острието и разряза плътта под брадичката на Херик. Херик изкрещя и се замята, но Чен затегна хватката си.

— По-добре прави каквото ти казвам, ши Херик, и ме изведи оттук. Иначе си мъртъв. А си казал още някоя лайняна думичка и ще ти имплантирам този нож от другата страна на гърлото.

Очите на Херик обикаляха стаята. След това отново се насочиха към Чен.

— Добре. Но трябва да ми позволите да инструктирам хората си.

Чен се разсмя.

— Кажи им само да отворят вратите и да ми се махнат от пътя! — той погледна нагоре към една от камерите на охраната и повиши глас: — Чухте ли ме, ши Лин? Ако искате пак да видите шефа си жив, правете каквото ви казвам! Само да сте се опитали да ми погодите някой номер, край с него — а вие къде ще отидете тогава? Ще станете охрана на някой бандитски бос и след най-много година ще сте труп!

Изчака, като оглеждаше стените — дали нямаше да забележи някакви технологични хитрости. После се чу свистене и вратата в дъното на стаята се отвори.

Притисна по-здраво ножа о гърлото на Херик.

— Кажи им, че искам да изляза, откъдето съм влязъл, ши Херик. Бързо, иначе умираш!

Херик преглътна, след това леко помръдна с глава.

— Правете каквото ви казва.

Бавно излязоха в коридора. Чен се оглеждаше, готов всеки миг да забие ножа в гърлото на Херик.

— За кого работиш?

Чен се изсмя.

— Защо трябва непременно да работя за някого?

— Тогава не разбирам…

„Не — помисли си Чен. — Не би и могъл да разбереш.“ Стигнаха до втората врата. Тя се отвори. Зад нея бяха застанали четирима телохранители с оголени ножове.

— По-нататък няма да отидеш! — показа се иззад тях Лин.

Чен го погледна в очите и още по-здраво стисна гърлото на Херик.

— Не ме ли чу, Лин? Искаш господарят ти да умре, така ли?

Лин се усмихна.

— Няма да го убиеш, Тон. Защото без него няма как да излезеш оттук.

Чен отвърна на усмивката на Лин с усмивка. После дръпна Херик към себе си. Ръката, която държеше ножа, се стегна.

— Това е за моя приятел Аксел. И за всички онези, чийто живот си съсипал.

Чу вика и вдигна поглед. Видя лицето на Лин, останало без капчица кръв, след това остави тялото да се строполи на земята.

— А сега… — той приклекна и вдигна ножа пред себе си. — Елате насам, ши Лин. Да видим на какво сте способен срещу един куай.

Джелка се наведе над борда и се облегна на парапета. Наблюдаваше как вълните се издигат и спускат, а лодката — старо, дълго трийсет стъпки корито — ги пори и се клатушка под краката й, вятърът дърпа косата й и я кара да се задъхва, солените пръски я шибат в лицето.

Водата беше вихър от стъкленозелено, набраздено с бели нишки от пяна. Тя пусна ръката си в мразовитата вода, после я вдигна към устните си. Плътта й беше странно студена и твърда, устните й не усещаха почти нищо. Засмука пръсти — соленият вкус в устата й беше силен, съживителен. Див, древен вкус.

Извърна се и погледна към континента. Високи стълбове от пепелявосива скала стърчаха над водата като костите на потънали гиганти. Зад тях се простираше Градът — високите му, гладки, подобни на канари стени бяха ослепително бели на утринната светлина — бяла лента, протегнала се от север на юг. Отново се обърна — внезапно беше усетила как силно се люлее лодката, как скърцат и стенат дъските, пронизителният вой на вятъра, който се мъчеше да надвие шума на мотора — приглушено постоянно боботене, отекващо в костите й — и неспирното плискане на водата край борда.

Вдигна поглед. Откритото небе беше огромно. Грамадни облачни юмруци плуваха над главата й. Белотата им беше набраздена от слънчеви лъчи и сенки, а морето се простираше пред нея и сякаш беше безкрайно. Неспокойната му повърхност блещукаше.

Морски птици ги следваха, кръжаха над лодката и кряскаха като измъчени души. Разсмя се — за първи път от седмици — присви очи и се загледа в блестящата под слънцето вода — опитваше се да съзре острова.