Счупеното колело полностью

— Тон Чу — отговори Чен. Това бе псевдонима, който беше използвал, когато работеше в плантацията; знаеше, че ако проверят, ще намерят досие с такова име и изображение, което съвпадаше с неговото. Очевидно точно това и направиха — защото последва дълга пауза, преди вратата да се отвори със съскане.

В коридора зад вратата го чакаше дребен мъж. Хан.

— Влезте, ши Тон. Извинете ни, но трябва много да внимаваме с кого си имаме работа тук. Казвам се Лин Хен, помощник на ши Херик — той се усмихна и се поклони леко. — Простете, но съм длъжен да ви помоля да оставите всички оръжия тук, във външния офис.

— Разбира се — Чен извади пистолета от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Ще ме претърсите ли?

Лин Хен се поколеба, после поклати глава.

— Не, ши Тон. Задръжте ги засега. Просто исках да бъда сигурен, че разбирате какви са правилата тук. Виждам, че Лю Чан ви е информирал напълно. Ние не работим на кредит. Плаща се веднага, но и получавате стоката си бързо. Гарантираме имплант — специална изработка според вашите спецификации — в срок от три дена.

— Три дена? — обади се Чен. — Надявах се…

Лин леко сведе глава.

— Е… Елате. Нека за това да поговорим вътре. Сигурен съм, че ще достигнем до някакво споразумение; нали, ши Тон?

Чен му върна поклона и го последва по коридора към друга врата. Стражът се дръпна и ги пусна да минат. Щом се приближиха, вратата се отвори със свистене.

Всичко беше много изтънчено. Херик беше положил големи усилия да подсигури безопасността си. Но това и трябваше да се очаква тук долу. В този свят режеха гърла. Сигурно за да стигне дотук, беше сключвал сделки с многобройни дребни босове и все пак нямаше гаранции срещу алчността на Триадите. Под Мрежата параноята си беше нещо необходимо.

Пристъпиха в хладния полумрак на вътрешната светая светих. Тук единственият звук беше лекото жужене на въздушните филтри над главите им. След вонята на коридорите беше хубаво да диша чист, хладен въздух. Чен дълбоко си пое дъх и огледа редовете монитори, които изпълваха всички стени на огромната шестоъгълна зала. Въпреки всичко гледката го впечатляваше. Екраните сияеха в пастелни цветове и по тях играеха хиляди разнообразни образи. Загледа се в най-близките. Опита се да долови някакъв смисъл в сложната верига от символи, после сви рамене: това беше някакъв чужд, непознат език и все пак той имаше чувството, че всичките тези форми — спирали, разклонени дървета, гроздове, неправилни пирамиди — бяха свързани по някакъв начин със сложната химия на тялото.

Погледна към централното бюро. Висок, кльощав човек се беше прегърбил над един от контролните панели и не помръдваше. Вниманието му беше изцяло погълнато. Огромен тюрбан караше главата му да изглежда гротескно голяма.

Лин се обърна към него с приглушен глас:

— Изчакайте само момент, ши Тон. Господарят ми тъкмо довършва нещо. Моля, седнете, той ей сега ще дойде.

Чен се усмихна, но не помръдна. Наблюдаваше как Лин се приближи към фигурата до контролния панел. Ако Кар беше прав, Херик пазеше копия от всичките си произведения — за всеки случай. Но къде? И къде ли се помещаваше охраната?

За миг наведе замислено глава. Възможностите бяха твърде много и това не му харесваше, но вече се беше хванал. Трябваше да бъде дързък.

Отново вдигна глава и видя, че Херик е махнал тюрбана и го гледа. На светлината на екраните лицето му изглеждаше много по-мършаво и костеливо, отколкото на драконовия портрет на външната стена.

— Ши Тон… — Херик се приближи. Гласът му беше силен, плътен и прокрадващ се. Такова беше и ръкостискането му. Чен погледна ръката, която толкова здраво стискаше неговата. Издължена, умна ръка, като уголемена версия на ръката на мъртвия му другар, Джиян. Вдигна очи, срещна погледа на Херик и се усмихна на спомена.

— Какво има? — попита Херик. В ястребовия му поглед просветна забавление.

— Ръката ви — отговори Чен. — Напомня ми за ръката на един приятел.

Херик едва-едва сви рамене.

— Разбирам — той се извърна и погледна през рамо към голямото гнездо от екрани и апарати. Е… значи вие имате някаква работа за мене. Знаете ли цената?

— Да… Преди няколко месеца при вас е идвал един мой приятел. Ставало е въпрос за нещо съвсем просто, както разбрах. И аз искам нещо подобно.

Херик отново го погледна, после сведе очи.

— Просто? — той се разсмя. — Аз не правя прости неща, ши Тон. Точно затова вземам толкова много пари. Онова, което правя, е форма на изкуството. Нали разбирате, не са много тези, които го умеят. Липсват им талант и технически способности. Тъкмо затова хората идват при мене. Хора като вас, ши Тон — той вдигна очи и срещна погледа на Чен. Неговият беше студен и твърд. — Така че не ме обиждайте, приятелю.

— Простете — побърза да се извини Чен и сведе глава. — Не исках да омаловажавам труда ви… просто така бях чувал.

— Чувал какво? — Херик отново се взираше някъде встрани, сякаш отегчен.

— Че сте способен на чудеса.

Херик се усмихна.