Счупеното колело полностью

Не беше изминал и час, откакто Чен бе излязъл от публичния дом; съвсем недостатъчно време, за да открие някой трупа на Лю Чан или пък момичетата да успеят да се развържат. Въпреки това той вървеше с бърза крачка по коридорите — опърпани, зле осветени сокаци, които дори и в този ранен час бяха оживени. Знаеше, че с всяка минута нараства шансът вече да са предупредили Херик.

Бяха изминали две години от последния път, когато беше слизал под Мрежата, но първоначалният дискомфорт бързо отшумя и старите му навици надделяха. Походката му, осанката му се промениха. Той отново беше куай, доверяваше се на инстинктите си като куай; всички мъже сякаш усещаха това и се отдръпваха, когато минаваше.

Това тук беше лабиринт — планът, по който бяха построени горните нива, отдавна беше унищожен. Самоделни бариери преграждаха коридорите и маркираха териториите на съперничещите си банди; вратите на аварийните изходи бяха извадени навсякъде, а през едновремешната жилищна площ бяха прокарани нови коридори. За друг всичко това би изглеждало пълна бъркотия, но Чен беше роден тук. И знаеше, че всичко беше въпрос на това, да следваш дадена посока в главата си като стрелката на компаса.

Въпреки това чувстваше отвращение. Самият мирис на това място — един и същ навсякъде под Мрежата — отново го връщаше към кошмара, който представляваше животът тук. Докато вървеше, се оглеждаше, ужасен от омерзението и грозотата на всичко, което го обкръжаваше. Чудеше се как ли го е понасял.

На следващото кръстовище се прилепи о стената отляво и надникна зад ъгъла в левия коридор. Беше точно така, както беше казал Лю Чан. Там, малко по-нататък, на стената в зелено беше нарисуван дракон. Но не какъв да е дракон: този дракон имаше човешко лице. Мършаво, изпито лице на хун мао с яркосини очи, с уста с тънки устни, свити почти презрително.

Ако Лю Чан беше прав, сега Херик беше там и работеше. Като мнозина под Мрежата и той беше нощна птица и будуваше в часовете, които в големия Град там горе бяха смятани за неподходящи за общуване. Тук нямаше полицейски час, нямаше периоди на мрак. Тук винаги цареше сумрак — коридорите бяха осветени или не в зависимост от това, дали местните бандитски босове бяха сключили сделки с онези Горе, които контролираха такива неща като осветление, канализация и вода.

Подобни мисли го изнервяха. Той работеше за Седмината — а тъкмо те, неговите господари, бяха позволили съществуването на това място. Поради случайността, че се беше родил тук, те го бяха направили онова, което беше — куай, наемен нож, убиец. Те имаха богатството и властта да променят това място и да го направят годно за обитаване за онези, които искаха да живеят тук — и все пак не правеха нищо. Защо? Той дълбоко си пое въздух — знаеше отговора. Защото без всичко това на дъното не можеше да съществува и останалото. Това тук трябваше да го има — тази яма на беззаконието — под всичко онова горе. За да бъдат държани онези Горе нащрек. За да бъдат обуздавани ексцесиите им. Или поне така твърдяха.

Отхвърли тези мисли. Това, което правеше сега, не го правеше заради Седмината. Правеше го заради Аксел. И заради самия себе си — Кар беше прав. Ако Еберт бе платил, за да лепнат убийството на Аксел, то имаше големи шансове той да стои зад смъртта на момичето.

— Има си начини — беше казал Кар, — да накараш човек да мисли, че е направил нещо, което не е направил: начини за насаждане на фалшиви спомени.

Имаше и места, където можеш да си купиш такава техника. Като магазина на Херик.

Чен се усмихна. Сега беше почти сигурен, че Кар е прав. И Лю Чан го беше потвърдил, но трябваше да се увери. Трябваше да се сдобие с доказателство, с което да убеди Аксел, че не е виновен за убийството на момичето.

Бързо и безшумно заобиколи ъгъла, спусна се по коридора и спря пред вратата до дракона. Една камера горе моментално се завъртя и се насочи към него.

Последва леко жужене, а после от високоговорителя до камерата се чу глас — кънтящ и изкривен:

— Какво искаш?

Чен погледна нагоре и направи с ръце знака, на който го беше научил Лю Чан. Това беше решителният момент, знаеше. Ако Лю Чан го беше излъгал или го бе научил на сигнал, който щеше да предупреди Херик…

Последва пауза.

— Кой те изпраща?

— Сводникът — отговори Чен. — Лю Чан.

Херик въртеше бизнес предимно с тези от Горе. Незаконни сделки. Имплантите на Херик можеха да се използват по хиляди начини, но повечето ги използваха по начина, по който ги бяха използвали и при Хаавикко — да направят някого уязвим, като го накарат да повярва, че е сторил нещо нередно. Това беше идеалният начин да приклещиш някого. Идеалното оръжие за изнудване. Чен наведе глава, за да прикрие избухналия вътре в него гняв. Чудеше се колко ли невинни хора са умрели или са загубили всичко, което имат, заради магиите на Херик.

— Как се казваш?