Счупеното колело полностью

— Внимавай — предупреди я баща й почти с половин уста. — Пари. Може би е по-горещ, отколкото ти се струва.

Тя стоеше на колене в полумрака, хипнотизирана от трепкащите пламъци, от яростната им горещина, от постоянно променящия се танц на формите. След това пак погледна към баща си. Светлината на огъня бе променила лицето му — то се беше превърнало в маска от черно и златно; очите му бяха като живи, течни скъпоценни камъни. Кой знае защо гледката я трогна дълбоко и по гърба й пролазиха тръпки. В този миг обичта й към него сякаш беше нещо твърдо: можеше да я пипне, да я помирише; можеше да усети веществото й осезаемо.

Огледа се. Стените бяха покрити с лавици с книги. Истински книги, като онези, които бе видяла веднъж в музея — с кожена подвързия. Обърна се, щом чу, че вратата изскърца, и погледна с усмивка чичо си. След него влезе и леля й — носеше поднос с напитки.

— Какви са всичките тези книги?

Забеляза как чичо й първо погледна към баща й и чак тогава отговори; сякаш му искаше разрешение.

— Стари неща. История, митове…

— Митове ли?

Леля й Хелга вдигна очи — погледът й беше странен. След това отново наведе глава и се засуети покрай напитките. Чичо й Джон отново неуверено хвърли поглед към брат си.

— Приказки, Джелка. Стари легенди. Отпреди Града. Понечи да добави и още нещо, но брат му го прекъсна:

— Има някои неща, които трябва да останат само тук. Не трябва да ги вземаш със себе си, разбра ли ме, дете? Дори не трябва да ги споменаваш. На никого.

Тя наведе очи.

— Защо?

— Бъди доволна от това, че ги има.

Тя отново го погледна. Гласът му беше суров, почти ядосан, но очите му като че ли бяха тревожни. Той отмести очи, след това я погледна отново и омекна.

— Докато си тук, можеш да ги разглеждаш, щом искаш. Но помни: в Града тези неща са забранени. Ако някой разбере…

Тя се намръщи — не разбираше. Забранени ли? Защо забранени? Щом са просто приказки…

— Джелка?

Тя погледна нагоре, после бавно пое чашата, подадена й от леля й Хелга.

— Благодаря…

Умълча се за миг, а след това погледна чичо си.

— Татко каза, че това място си има име — Калевала. Защо се казва така?

Джон се разсмя, после пое чашата от жена си, приближи се и седна на най-близкия до Джелка стол.

— Искаш да знаеш защо къщата се казва Калевала? Е… — той погледна към баща й, след това — пак към нея. — Ето каква е работата…

Тя го слушаше като омагьосана — чичо й говореше за някакво далечно минало, за някаква земя на герои, за народ — нейния народ — който живял по тези земи. За време преди хан и техния огромен Град, когато обширни гори покривали земята, а хората били малцина. Умът й се разтвори пред свободата на това минало — на свят, много по-голям от този, който познаваше. Огромен безграничен свят, потънал в мъгли и построен върху нищото. Калевала, земя на герои.

Когато свърши, тя не помръдна — беше поразена. Не беше и докоснала питието си.

— Е? — обади се баща й сред пукота на съчките. Гласът му беше странно натежал. — Сега разбираш ли защо това ни е забранено? Разбираш ли какви вълнения щяха да се надигнат, ако това беше известно на всички?

Тя го погледна, но в първия миг не го видя — видението все още изпълваше съзнанието й, напълно я беше завладяло. После сведе очи и кимна.

— Да, мисля, че разбирам. И все пак…

Той й се усмихна тъжно.

— Знам. И аз го чувствам, обична моя. То ни вика властно… Но днес е днес, а миналото си е минало. Не можем да го върнем. Този век е друг и героите са други. Няма я вече земята на Калевала. И не можем да я върнем.

Тя потрепери — искаше й се да каже. — „Тя е все още жива — в нас, в онази част от нас, която мечтае и търси сбъдване на мечтите си!“ И все пак той беше прав. Само това беше останало. Този блед, тъжен отглас от един по-велик и героичен век. Само това. А когато изчезнеше и то?

Затвори очи, потресена от внезапно връхлетялото я чувство на загуба. Загуба на нещо, което никога не беше познавала. Ала не беше така — то все пак беше част от нея. Усещаше го — то беше в нейната плът, в нейните кости, в нейната кръв.

— Джелка?

Вдигна очи. Чичо й беше застанал до рафтовете и я наблюдаваше загрижено. Болката в очите му беше отражение на нейната собствена.

— „Калевала“… Искаш ли да я прочетеш?

Той й протегна един от дебелите, подвързани с кожа томове. Джелка го погледна, после се приближи до него и взе книгата. Отначало просто я гледаше втренчено, смаяна. Проследи с пръст буквите, гравирани на корицата, след това се обърна към баща си:

— Може ли…?

— Разбира се. Но помни какво ти казах. Нейното място е тук и никъде другаде.

Джелка кимна, после отново погледна книгата. Отгърна корицата и прочете заглавната страница.

— Не очаквах, че… — започна тя, след това се разсмя.

— Какво не очакваше? — приближи се до нея чичо й.

— Ами това — тя го погледна в лицето. — Дори не съм мечтала, че има такива книги!