Счупеното колело полностью

— Не е било книга. Отначало — не. Били са песни, хиляди песни и са ги пеели селяните в нашата родна земя, Карелия. Един човек ги събрал и ги свързал в разказ. Но сега е останало само това. Това е последното копие. Останалото вече го няма — певците, песните, народът, страната — сякаш никога не ги е имало.

Тя го погледна отново, после се взря със страхопочитание в книгата. Последното копие. Това някак я плашеше.

— Тогава много ще се грижа за нея! — възкликна тя. — Като за родна сестра!

Чен се понадигна тежко от леглото, после дръпна одеялото и пак се настани удобно. Гърдите му бяха превързани, ръката — бинтована, но беше извадил късмет. Ножът се беше плъзнал по ребро и не беше засегнал нищо жизненоважно. Бе загубил много кръв, но щеше да оздравее. Що се отнася до раната на ръката, тя беше повърхностна — такива получаваше и на тренировки.

Кар седеше срещу него намръщен. Огромното му тяло беше твърде голямо, за да се побере на болничния стол. Той се наведе напред ядосано и избълва всичко онова, което му се налагаше да сдържа, докато сестрата беше в стаята.

— Какъв глупак си, Чен! Трябваше да ме изчакаш!

Чен скръцна със зъби — заля го внезапна болка.

— Съжалявам, Грегор. Нямаше време.

— Можеше да се обадиш! От Лю Чан! Можеше да ми кажеш какво си намислил! А то какво — допреди половин час въобще не знаех, че си ходил при сводника! Мислех си, че чакаме доклада на охраната за Лю Чан!

— Получих го, преди да тръгна. Потвърди онова, което си мислехме. Бил е актьор в операта, преди да стане сводник. Има и едно недоказано обвинение в убийство. Тъкмо затова е бил пратен под Мрежата.

Кар изсумтя нервно.

— И така да е, трябваше да изчакаш. Можеха да те убият!

Вярно беше. И той трябваше да изчака. Но не беше изчакал. Защо? Може би защото искаше да направи това сам. То някак си беше свързано с Павел — момчето от плантацията, убито от главорезите на Де Вор. Още изпитваше чувство за вина. Значи може би се беше подложил на риск, за да се самонакаже. Или пък имаше нещо повече. Може би беше свързано с риска. В края на краищата, беше му харесало. Беше му харесало обстоятелствата през цялото време да са срещу него.

Петима срещу един. И все пак беше жив. Беше ги надвил в ръкопашен бой. Той беше куай. Вече го знаеше, беше му по-ясно от всякога. Куай.

— Съжалявам — повтори той. — Сбърках.

— Да — Кар се облегна леко назад, после погледна Чен в очите и се разсмя. Гневът му беше преминал. — Ама си още жив.

На вратата се почука, след това вътре надникна една глава.

— Аксел! — Чен се опита да се надигне, после се отпусна назад и изстена.

— Какво е станало? Грегор ми каза, че си пострадал, но не ми каза как!

Чен болезнено си пое дъх, след което се усмихна на Хаавикко и стисна ръката му.

— Драскотина, нищо повече…

Кар се разсмя.

— Драскотина, няма що! Знаеш ли какви ги е вършил тоя приятел тук, а, Аксел?

Хаавикко поклати глава.

— Да му кажа ли, Чен, или искаш ти да си му го кажеш?

— Давай — болката в ребрата пресече дъха на Чен.

Кар посочи на Хаавикко един стол в ъгъла.

— Онова там са дрехите на Чен. Бръкни в горния джоб на туниката. Ще намериш нещо интересно.

Хаавикко погледна нататък. Туниката беше съдрана и по нея имаше петна от кръв, но джобът беше недокоснат. Бръкна вътре и извади една прозрачна карта.

— Това ли?

Кар кимна и загледа как Хаавикко я повъртя в ръце, а после го погледна с неразбиращо изражение.

— Е? Какво е това?

Кар се приближи и взе картата.

— По-късно ще ти покажа как точно работи. Засега ще трябва да се довериш на думите ми. Това се нарича имплант. Или поне запис на имплант. В тази карта се пази цялата необходима информация за съставянето на определен химикал. Такъв, който може да създава фалшиви спомени.

Хаавикко вдигна поглед озадачено.

— Е, и?

— Та информацията точно в тази карта е била разработена за определен човек. За тебе.

— За мене ли? — Хаавикко се разсмя. — Какво искаш да кажеш?

— Ами ето какво: Чен се поразрови малко в миналото на твоето приятелче Лю Чан. После му направи и визита. От нея получи потвърждение за нещо, което и двамата с него подозирахме от самото начало. Освен това се сдоби и с един адрес под Мрежата. На този адрес намерил мъж на име Херик, който прави тези работи. От Херик взел тази карта — а тя е копие на фалшив спомен, имплантиран в мозъка ти. Споменът за това, че си убил млада проститутка.

Хаавикко беше пребледнял.

— Не… не е възможно. Спомням си… — гласът му потрепери, той сведе очи и навлажни устни с език. — Не може да е фалшив! Прекалено истинско беше! Твърде…

Кар го докосна по рамото.

— И все пак е вярно, Аксел Хаавикко. Не си я убил. Някой друг я е убил. Вероятно Лю Чан. Единствената ти грешка е, че си изпил наркотика, смесен с виното ти. Точно той те е накарал да си мислиш, че си я убил.

— Не…

— Вярно е — обади се Чен. — Изчакай да видиш копието. Не си я и докоснал. Не би могъл, разбираш ли? Не си такъв човек.

Гледаха го. Гледаха как гърдите му се надигат и спускат. После той отново ги погледна — в очите му неверието отстъпваше пред нова надежда.