Счупеното колело полностью

— Значи наистина не съм го направил? Не съм убил онова нещастно момиче?

— Не си! — ревна Кар и сграбчи ръката му. — Не си, приятелю. Но аз знам кой я е убил. Все още не можем да го докажем, но ще го докажем. И тогава ще пипнем копелето и ще го разпънем на кръст. Заради всички, на които е съсипал живота.

Джелка извика и се надигна от леглото в тъмнината, все още скована от ужаса, който току-що бе сънувала. Виждаше ги съвсем ясно: високи, кльощави мъже, застанали на брега на езерото, които я наблюдаваха втренчено; очите им бяха като черни камъни, лицата — неестествено бели, от издължените им костеливи длани капеше кръв. И тя самата — там, в средата на езерото. Огромната каменна плоча бавно потъваше под краката й, повлякла я към ледените дълбини.

Чу стъпки по коридора, после вратата на стаята й се отвори със скърцане. Сърцето й подскочи в гърлото — нямаше съмнение, бяха дошли отново… но светлината на фенер обля стаята и тя видя, че това беше просто баща й.

— Какво има, обична моя?

Той се приближи, остави фенера на нощната масичка и я прегърна. Тя затвори за миг очи, потръпна и се остави да я утешава, след това се дръпна назад леко и го погледна в очите.

— Пак същият сън. Но по-лош. Този път бях в Калевала… в земята на героите. Около мене се простираше единствено пустош, покрита с дървета, скали и плитки езера. И те ме настигнаха — бяха ме проследили сред дърветата. Сякаш бяха пътували назад през годините, за да ме намерят…

Лицето му се сгърчи в съчувствие и болка. Притегли я отново, притисна главата й към гърдите си и я погали.

— Успокой се, обична моя. Всичко е наред. Аз съм тук. Никой няма да ти стори нищо лошо. Никой, обещавам ти.

Ръцете му я обгърнаха — силни, мощни ръце, като здрави каменни стени, които я закриляха, — но тримата убийци все още бяха пред погледа й: виждаше усмивките им, беззъбите им, черни като въглища уста, докато тя потъваше в леденостудената вода.

Той се отдръпна назад и я погледна.

— Да повикам ли Хелга?

Тя се поколеба, след това кимна.

Баща й тръгна към вратата, после се обърна и я погледна.

— Недей да се тревожиш. Тук никой няма да ти стори нищо лошо. Никой.

Рано на следващата сутрин тя изпрати баща си. После седна на кея и наблюдаваше как лодката бавно се скрива от погледа й. Известно време се взира в нищото — копнееше баща й да се върне; след това изведнъж рязко осъзна, че това „нищо“ беше пълно с живи същества; беше цяла вселена от цветове и форми.

Бавно тръгна към къщата. Постоянно се оглеждаше. Ерки, младият телохранител, за чието присъствие бе настоял баща й, се влачеше след нея на разстояние двайсет чи. Тук имаше цял свят, който й предстоеше да изследва, различен от меките, опърлени от слънцето острови Суматра, които бе опознала навремето, когато баща й беше в изгнание. Не, тук дори и светлината беше по-друга; беше някак позната. Островът вече не й се струваше чужд, а просто нещо отдавна забравено, нещо, което е познавала в друго време…

През следващите дни го кръстоса надлъж и нашир. Ден след ден опознаваше местностите и пътищата, тъмните езера и мъничките водопади, тесните фиорди и тихите кътчета, пещерите и поляните. И бавно, много бавно се влюби в острова.

А освен всичко друго имаше едно специално място…

Беше четвъртият й ден тук, следобед, и тя слизаше от най-високата точка на острова. Ерки я следваше. Обикновено я следваше по-отблизо и я викаше, когато според него тя поемаше твърде големи рискове, но Джелка вече познаваше пътеката надолу по билото и той я беше пуснал спокойно напред.

Прекоси покритото с лед било на хълма и стигна до място, където зейваше пропаст. Там, на ръба на скалата, имаше порутен параклис — покривът му зееше към небето, портата я нямаше. Беше мъничък. Подът вътре бе напукан и обрасъл с бурени, една от страничните стени се беше срутила и тежките камъни се бяха изсипали върху тревата. И все пак надписът, гравиран върху каменния трегер, още се разчиташе, както си личаха и символите, изрязани в камъка — риба, агне и кръст.

Беше попитала чичо си за думите — думи, които й звучаха познато, въпреки че бяха толкова странни; думи, изписани на азбуката на собствения й език и все пак чужди, — но той не знаеше какво означават. Знаеше само, че били на латински — древния език на Та Цин. Що се отнася до символите — познаваше ги, но не пожела да й ги обясни.

За миг остана така, загледана към бездната под развалините, после продължи надолу по пътеката.

Пътеката беше стара, много нозе бяха стъпвали по нея и близо до дъното, там, където пътят ставаше стръмен, в скалата бяха изсечени стъпала. Пъргаво заизбира откъде да мине между скалите и надолу под корниза. Там, от другия край на широкия скален перваз, беше пещерата.

Това беше тайното й място — мястото на гласовете. Тук островът й говореше на хиляди древни езици.