Тръгна по перваза, стигна до средата и спря. Приклекна и се загледа надолу през пукнатината в огромната сива плоча. Там, под нея, надигащият се прилив се втурваше през една цепнатина в скалите. Известно време наблюдава как водата се пени и вълнува в тесния канал, после погледна към младия телохранител и забеляза как я гледаше — усмихваше се, беше му забавно да я наблюдава.
— Не го ли чуваш, Ерки? Той ми говори!
Той се разсмя.
— Това е просто шум!
Тя отново погледна надолу, след това вдигна глава и се заслуша в другите гласове — в шума на вятъра, в песента на клоните горе над главата й, в крясъците на морските птици, които призовават морето.
— Не! — каза тя най-накрая. — Това са гласове! Но трябва да слушаш внимателно.
Той отново се разсмя.
— Щом казвате,
Тя впери поглед в него, след това се усмихна и извърна глава. Не, той нямаше уши за тези гласове — но в днешно време онези, които можеха да ги доловят, едва ли бяха много. Постоянната диета от шоута по тривизията и холодрами ги беше имунизирала; беше притъпила сетивата им и бе напълнила главите им с илюзии. Но тя ги чуваше — гласовете на нещата. Усещаше ги в кръвта си. Пулсът на големия свят — по-истински, по-жив от всичко на всички нива.
Изправи се, отри длани о бедрата си, после продължи, застана на ръба на скалата и се загледа в неспокойната повърхност на морето. Усещаше вятъра — като ръка, която докосва лицето й, груба длан, която я гали; усещаше вкуса на сол по устните си. За миг затвори очи — представяше си, че стои на носа на грамаден кораб, който прекосява огромния океан на път към нови, неоткрити земи. След това се усмихна, обърна се и тръгна към пещерата. Наведе се, за да мине под ниския скален перваз, и потъна в мрака отвъд.
Спря, за да свикнат очите й с тъмнината, и подуши въздуха. После се намръщи. Може би това беше само нейното въображение — но днес въздухът й се стори по-различен, по-малко влажен, по-малко спарен от обикновено, но може би това беше от времето. Чичо й беше споменал, че идва буря. И я беше предупредил да се прибере вкъщи, преди тя да е започнала.
Усмихна се и се завъртя, като се оглеждаше. Там, на стената отзад, бяха изписани древните букви — високи педя, издълбани в стената и боядисани с горена охра на фона на бледокремавия камък. Приличните им на пръчки ъгловати форми й напомняха за една игра, която беше играла със своята
По гръбнака й полази лека тръпка на уплаха. И тогава го чу. Странен, хрущящ звук в дъното на пещерата.
— Ерки! — призова го с тих, напрегнат шепот.
След миг той вече беше при нея. Бе приклекнал на входа на пещерата, дулото на картечницата му търсеше в мрака.
— Какво има? — тихо попита той.
Тя затаи дъх. Може би й се беше счуло. Но звукът отново се разнесе — този път по-близо. Потръпна, след това дъхът й секна — от мрака в нея се взираха чифт очи. Тъмни, диви очи, които приковаваха нейните.
— Животно — прошепна тя. Страхът отстъпи място на учудване. — Диво животно!
Чу как затворът на картечницата изщрака и махна на Ерки да не мърда.
Пристъпи бавно крачка назад, после втора и най-накрая застана до телохранителя.
— То няма да ни стори нищо лошо. Него го е страх от нас повече, отколкото нас — от него. Сигурно е спяло в дъното на пещерата и ние сме го разбудили.
Ерки потрепери.
— Мислех си, че всички животни са измрели…
„Да — помисли си тя. — Аз също. Но ето ти едно тук.“ А вероятно тук, на острова, имаше и още. Сега го виждаше по-ясно — виждаше тъмната му козина, малките му, ала мощни крачка. Беше ги виждала на картинка в учебника. Това беше лисица. Истинска, жива лисица.
Ерки я докосна леко по ръката. Тя се обърна към него.
— Да донеса ли клетка? В къщата има една. Можем да го хванем и да го вземем с нас.
Тя поклати глава и отново погледна към лисицата.
— Не. Нека си живее свободно. Нейното място е тук, а не там. Виж я — тя не е създадена да живее в клетка.
„Нито пък ние“ — мина й през ума. Зачуди се откога ли нейният собствен вид живееше в капана, обграден от всички страни с решетки. Но поне това можеше да направи: да остави тази мъничка частица от дивото тук, където й беше мястото. Да я превърне в домашен любимец… тя потръпна. Лисицата щеше да умре, ако е затворена в клетка.
— Ела — повика го тя. — Хайде да се връщаме. Бурята идва.
Щом изкачиха билото, тя отново спря и се огледа. Над главата й кръжаха чайки, крясъците им бяха сърдити и пронизителни. Уви се плътно в якето си. Вятърът ставаше все по-силен, все по-бурен. От североизток прииждаха буреносни облаци — черни и страшни — и се събираха над Града. Идваше буря — вярно беше казал чичо й. Тя се разсмя. Нека дойде! Нека небесата се отворят! Щеше да ги поздрави оттук. Обърна се и забеляза, че Ерки я гледа.
— Добре, ей сегичка идвам! Само още малко…
