Счупеното колело полностью

Фишер се поклони, след това погледна към Ван Со-леян.

— Принцът ги е открил в покоите си. По всичко личи, че ги е извадил от строя.

Хун Миен-ло се взря свирепо във Ван Со-леян, след което се извърна гневно.

— Да вървим тогава. Да видим какво ни е оставил принцът, нали така?

Ван Со-леян седеше на табуретката в стаята, докато лекарите превързваха раната на врата му. Точно срещу него Фишер се суетеше в банята, разглеждайки внимателно двата трупа.

— Защо? — отново го попита Хун Миен-ло, почти заплашително наведен над него. — Защо ги уби?

Той погледна нагоре, без да обръща внимание на Хун Миен-ло; очите му пронизваха по-големия му брат.

— Те бяха опасни. Убиха баща ни. Какво би ги спряло да убият и мене?

Леко се усмихна, после погледна към банята. Видя Фишер да се изправя, да се обръща и отива към прага. Беше претърсил дрехите на мъртвите, сякаш проверяваше дали не са откраднали нещо.

— Къде са? — попита Фишер, гледайки право в него.

Ван Со-леян се втренчи в него, объркан от дързостта му.

— Кое къде е? — гневно попита той и потрепери, когато докторът пристегна превръзката плътно около раменете му.

— Ушите — отговори Фишер, докато влизаше в стаята.

— Ушите? — късо се изсмя Ван Со-леян.

— Да — каза Фишер, срещайки погледа на принца. — Ушите, господарю. Къде са ушите на великия танг?

Принцът рязко стана от табуретката, блъскайки настрани Хун Миен-ло; широкото му и кръгло като месечина лице беше изпълнено с недоверие. С големи крачки тръгна и застана пред Фишер, взрян заплашително в него. Лицето му беше само на сантиметри от неговото.

— За какво намекваш, капитане?

Фишер коленичи, наведе глава.

— Простете ми, господарю. Не намеквах за нищо. Но убийците са взели ушите на баща ви, а от тях няма и следа.

Ван Со-леян замръзна за секунда, напълно озадачен, после се извърна и погледна право в брат си.

— Истина ли е това, Та-хун?

— Чие хсия… — напомни му Хун Миен-ло, но Ван Со-леян не му обърна внимание.

— Е, братко? Истина ли е?

Ван Та-хун наведе глава пред буйния и ожесточен поглед на по-малкия си брат. Кимна.

— Вярно е.

Ван Со-леян си пое въздух на пресекулки, след това отново се огледа наоколо, изведнъж цялото му държание стана някак си дръзко, очите му предизвикваха всеки един в стаята да му се противопостави.

— Тогава се радвам, че ги убих.

Хун Миен-ло се взря за момент в принца, удивен от избухването му, после се извърна и погледна към Ван Та-хун. Контрастът беше очевиден. Бяха като тигър и агне. И тогава разбра. Ван Со-леян беше решил да бъде убит баща му. Да! Като го наблюдаваше сега, той вече знаеше със сигурност. Сун бе имал достъп до танга и достатъчен мотив, но единствено Ван Со-леян би проявил волята — и истинската смелост — да извърши деянието.

Той си пое дъх. Погледна на принца с нови очи. След това, почти без да се замисля, пристъпи напред и склони глава с уважение, предназначено за него.

— Моля ви, принце, седнете и си починете. Вие нямате никаква вина. Направихте това, което трябваше. Убийците са мъртви. Няма нужда от повече разследвания.

Ван Со-леян се извърна с лице към него, по устните му пробягна усмивка. После погледна към Фишер и лицето му отново придоби каменно изражение.

— Добре. Тогава изнесете оттук телата на тези долнопробни животни и ме оставете на мира. Трябва да поспя.

На Марс се зазоряваше. В разположената в низината Пустиня на златните полета беше минус 114 градуса и температурата се покачваше. Дебела сянка се простираше на изток като повърхност на бездънно море и очертаваше краищата на огромните укрепления, докато на север и на запад първите лъчи на слънцето осветяваха замръзналите склонове и излъсканите от ветровете древни кратери. През центъра на този пейзаж минаваше масивен тръбопровод, прорязващ равнината от север на юг — гладка жилка полирана белота на фона на кафяво-червения терен.