Бердичев се изправи бавно, тромаво. Личеше, че е болен. Но дори и при тези обстоятелства в държанието му се усещаше чувство на лично достойнство, поведението му излъчваше превъзходство, което впечатляваше. Дори и победен, той се приемаше за по-добрия и по-силния. Така беше възпитан.
Кар се приближи, погледна Бердичев в лицето, изучавайки за последно чертите му, с нещо напомнящи ястреб. За миг Бердичев отмести очи встрани, но после, съзнавайки, че това беше последното предизвикателство, срещна втренчения поглед на този огромен мъж с непоколебимо и дръзко изражение. Знаеше ли той чий втренчен поглед среща неговия в това необятно пространство? Предполагаше ли чий може да бъде в този сетен миг?
Кар го сграбчи, счупи врата и гръбнака му, после го пусна. Направи го за миг, преди другите да са имали шанса да помръднат или дори да извикат.
Отстъпи назад и застана до вратата, за да наблюдава.
Те се скупчиха около тялото, коленичили, хвърлящи му гневни погледи, неспособни да помогнат на умиращия. Един от тях се изправи наполовина със здраво стиснати юмруци, след това отново се отпусна надолу, съзнавайки, че не може да направи нищо.
Кар се скова, като чу шум от коридора. Капитан Вен и войниците му.
Извади от колана си малко приспособление, като яйце счупи външната му обвивка и хвърли лепкавата му вътрешност към отсрещната стена, където тя се залепи — много нависоко, за да не може да бъде достигната. Той отвори вратата, излезе навън, после я затвори и заключи. Лицевата част на шлема му все още беше вдигната нагоре. Той се усмихна на войниците, които с бързане се приближаваха по коридора, сякаш ги поздравяваше. После стреля два пъти във Вен, преди той да може да произнесе нещо.
Останалите четирима войници се поколебаха, поглеждайки към младшия офицер в очакване на нареждане. Кар се взря в лицето на всеки един от тях — предизвикваше ги да насочат, оръжията си и здраво държеше пред себе си своето. След като преброи до петнайсет, се хвърли на земята.
Стената до него се освети ярко, а след по-малко от секунда вратата се взриви и изхвърча.
Кар стана и бързо прекрачи през раздробения праг, без да обръща внимание на нападалите зад гърба му мъже. Килията беше унищожена, външната стена изобщо липсваше. Късове плът и кости бяха разпръснати навсякъде, без да могат да бъдат дори оприличени на части от живи хора.
Спря се за момент, поглеждайки към термометъра, закрепен на ръкава на костюма му. Температурата в помещението рязко се понижаваше. Трябваше бързо да предупредят за появилия се проблем, в противен случай генераторите, захранващи помпите, щяха да спрат. И не само това — необходимо беше да направят нещо във връзка с намаляването на въздушното налягане в станцията.
Кар тръгна към срещуположния край на помещението и излезе навън сред пясъците. Навсякъде бяха пръснати отломки от взрива. Той се обърна и погледна разрушенията. „Правилно ли беше това? — запита се той наум. — Е, Ли Шай Тун, задоволено ли беше желанието ти за мъст?“ Тангът бе наблюдавал всичко станало до този момент. Беше видял всичко, което виждаше и Кар. Сигналът беше изпратен през пространството на разстояние повече от четиристотин милиона ли.
Сви рамене, после натисна копчетата на ръчния си часовник, осъществявайки връзка с пилота.
— Аз съм сред пясъците на запад от тръбопровода, близо до мястото, където току-що имаше експлозия. Вземете ме веднага.
— Разбрано, майоре.
Той се извърна и даде два предупредителни изстрела в посока към празния праг, след това закрачи през пясъците, после коленичи с лице към станцията.
Една част от него видя издигащия се над огромния тръбопровод и приближаващ към него кораб, докато друга част от него наблюдаваше вратата, изчаквайки евентуално раздвижване. След това вече беше на кораба, който отново се издигаше, и трябваше да премисля други неща. Отстрани на станцията имаше вградена оръдейна кула. Нищо кой знае какво, но оръдието лесно можеше да свали лек двуместен кораб като техния. Когато се издигнаха, той видя как то започна да се извърта. Тогава се наклони към пилота, за да зареди ракетните снаряди на кораба, и изпрати две копринени буби, спускащи се бързо надолу към купола.
Огромно огнено кълбо се издигна в небето, като отново и отново се претъркулваше все по-високо. След миг взривът разтърси и малкия кораб.
—
Кар ядосано погледна младия
— Просто продължавай да летиш.
— Но станцията…
Огромният купол беше срутен. Двата най-близки до него купола бяха в пламъци. Хора се стичаха от съседните сгради — шокирани и ужасени от това, което виждаха. Когато Кар се издигна и отдалечи от колонията, видя как краят на прекъснатия тръбопровод се извива и после бавно се вдига във въздуха като гигантски червей. От дузината спукани тръби бликаше вода, бързо охлаждана от студения въздух.
—
