Счупеното колело полностью

— Разбирам, че ние двамата искаме различни неща, Ван Со-леян, но няма ли начин и двамата да останем доволни?

Младият се обърна и погледна към Ху Тун-по.

— Нали ти казах, Ху? — той посочи към Ли Шай Тун. — Този лао джен тук иска да откупи мълчанието ми. Да ми сложи юздите в Съвета.

Ли Шай Тун наведе глава, обзет от студен гняв. Лао джен — старец — беше уважително обръщение, но не и по начина, по който го беше използвал Ван Со-леян. Презрителната интонация го превръщаше в обида — обида, която не можеше да бъде пренебрегната току-така.

— Не трябва да плюеш протегнатата ръка…

Ван Со-леян го погледна — по лицето му се четеше открита враждебност.

— И какво можеш да ми предложиш ти — такова, че да е вероятно и аз да го искам, лао джен?

Ли Шай Тун беше свил юмруци. Сега ги отпусна и въздъхна леко.

— Защо, в името на всички богове, си толкова твърдоглав, Ван Со-леян? Какво искаш от нас?

Ван Со-леян пристъпи крачка напред.

— Твърдоглав ли? Не бях ли „гъвкав“, когато синът ти се ожени за жената на брат си? Или под „гъвкав“ ти всъщност разбираш „безпринципен“ — човек, склонен да върши онова, което искаш ти?

Ли Шай Тун рязко извърна лице към него. Сега не криеше гнева си.

— Отиваш твърде далече! Дявол да го вземе, момче!

Ван Со-леян се усмихна кисело.

— Момче… това съм аз за тебе, нали? Момченце, на което да му се дърпат ушите или да му се угажда. Или пък да го заключат някъде може би…

— Не си прав… — възрази Ли Шай Тун, но младият танг отново го прекъсна с тих, ала заплашителен глас:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Седмината трябва да се променят според времето или да паднат. И ако аз трябва да пречупя силата ти в Съвета, за да докарам тази промяна, то ще го направя! Но недей да си мислиш, че можеш да ме купиш или да ме накараш да млъкна, защото това е невъзможно!

Ли Шай Тун не помръдваше — беше смаян, леко отворил уста. Да го пречупи? Да пречупи силата му? Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.

— Влез! — почти машинално каза той, без да откъсва очи от младия танг.

Беше Чун Ху-ян. Подире му влязоха четирима прислужници с подноси.

— Чие хсия… — обади се той, след това бързо се дръпна назад: Ван Со-леян се втурна покрай него и разбута прислужниците. Те припряно се мъчеха да отстъпят и да му направят път. Подносите издрънчаха на пода.

Ху Тун-по се помота още малко, явно смутен от случилото се. Пристъпи към Ли Шай Тун, поклони се, обърна се и се спусна подир приятеля си.

Ли Шай Тун остана така още миг, след това махна на канцлера да си върви, приближи се до бюрото си и вдигна единия документ. Взря се в него — ръцете му трепереха от гняв. После започна да отлепва парчетата восък едно по едно и да ги пуска на пода, докато най-накрая остана само неговият собствен печат в долния край на страницата.

Днес щеше да им предложи това. Щеше с радост да скъса този документ на парченца, за да подкрепи мирното споразумение. Но онова, което бе станало току-що, го беше убедило, че това е невъзможно. Ван Со-леян нямаше да го позволи. Е, тогава щеше да действа сам.

Обърна длан и прилепи тъжния матов метал на пръстена си към вдлъбнатината в края на бюрото. Усети как се стопля, после вдигна ръка и натисна печата върху восъка.

Готово. Беше го направил. Бе дал хода на плана на сина си. Беше му вдъхнал живот.

Остана така, втренчен в документа — в шестте празни места там, където трябваше да бъдат восъчните печати — след това се извърна. Гневът му още не се беше уталожил. Заговори сам на себе си — думите му бяха ехо на онова, което му беше казал младият танг:

— Времената са други, старче. В света стават нови неща. Разсмя се.

— Да, така е, Ван Со-леян. Точно така. Но ти няма да ме пречупиш. Не и докато дишам.

Кар се намираше в планината, закрил очи, оглеждаше се наоколо по пустите склонове. Беше студено, много по-студено, отколкото си бе представял. Вдигна яката на якето до ушите си и потрепери; все още претърсваше начупения пейзаж за някакъв знак, някакъв ключ за това, къде да търси.

Проблемът беше, че мястото беше твърде огромно. Някой можеше да скрие сто армии и те никога да не бъдат намерени.

Погледна надолу, докато духаше на ръцете си, за да ги стопли. Колко лесно беше тогава да скриеш тук една-единствена армия?

Беше започнало преди два дена, след като бе отишъл да се срещне с Толонен. Докладът му за масовите убийства му беше отнел почти час. Дори и така, все още не се бяха приближили до разкриването на онзи, който стоеше зад серията убийства.

Официалната версия беше тази. За себе си обаче беше сигурен кой стои зад тях и знаеше, че и тангът, и Толонен са съгласни — Де Вор. Трябваше да е той. Всичко беше твърде изпипано, твърде добре организирано, за да е дело на друг.

Но ако беше Де Вор, защо тогава в Града нямаше и следа от него? Защо не бяха видели лицето му никъде по нивата? В края на краищата всяка камера на сигурността, всеки отделен войник и служител в целия огромен Град търсеше това лице.