Счупеното колело полностью

Това отсъствие не му даваше мира седмици наред, докато на връщане от срещата си с Толонен беше осъзнал значението му. Ако Де Вор не можеше да бъде намерен вътре, тогава може би просто не беше вътре — може би беше вън? Кар се бе върнал в кабинета си и там се изправи пред картата на Град Европа, втренчи се в нея, погледът му отново и отново минаваше по дългото, неравно пространство в центъра на Града — Пустошта — докато със сигурност разбра, че точно там би намерил Де Вор. Там, някъде из този малък отрязък.

Но онова, което на картата изглеждаше дребно, в действителност беше гигантско. Планините бяха прекалено могъщи — и по размер, и по брой. Изпълваха небето от единия до другия хоризонт и когато се обърна, пак видя тях — разпростираха се в далечината, целият свят приличаше на дълга планинска верига, а Градът — на нищо.

Така, откъде да започне? Откъде да започне сред този хаос от скали и лед? Как да търси това изоставено от боговете място?

Още разсъждаваше, когато видя втория кораб да се издига над хребета и да изчезва, за да се приземи до неговия, в долината далеч надолу. След малко от кораба се подаде фигура и започна да си проправя път към него, изкачвайки се по хълма. Беше Чен.

— Грегор! — поздрави го Чен. — Търсих те навсякъде.

— Какво има? — попита Кар и се повлече през снега, за да го пресрещне.

Чен спря, после повдигна защитните си очила и погледна нагоре към него.

— Донесох нови заповеди. От танга.

Кар се взря в него, след това взе запечатания пакет и го отвори.

— Какво се казва в тях?

— Че сме твърде близо до досиетата на убийците. И не само това, но трябва да спрем търсенето на Де Вор — поне засега — и да се концентрираме върху проникването в организацията на Пин Тяо. Изглежда планират нещо голямо.

Чен видя как здравенякът кимна на себе си, сякаш въвеждаше тази нова информация, после се огледа и се разсмя.

— Какво има? — попита, изненадан от смеха на Кар.

— Само това — отговори Кар и вдигна заповедите на танга. — И това — добави, посочвайки планините навсякъде около тях. — Мислех си… два пътя, но целта е една. Де Вор.

— Де Вор?

— Да. Тангът иска да разследваме Пин Тяо и така и ще направим, но когато повдигнем този камък, можеш да се обзаложиш какво насекомо ще изприпка изпод него.

— Де Вор — каза Чен с усмивка.

— Да, Де Вор.

Ханс Еберт стоеше на дървената веранда на къщичката, взираше се в стръмния, покрит със сняг склон, а дъхът му се кълбеше в хрущящия въздух. Докато се вглеждаше, тъмната сянка горе на хълма се разтвори бавно, приближи се, порасна — вече се различаваше човешка фигура. Приближаваше се бързо по зигзагообразна пътека, която щеше да го изведе до къщичката.

Еберт плесна с облечените си в ръкавици ръце и се извърна да погледне вътре в къщичката. С него имаше още трима мъже, негови другари по оръжие. Хора, на които можеше да се довери.

— Той е тук! — извика им. — Сега бързо! Знаете какво да правите!

Те веднага станаха от масата и свалиха оръжието си от пирамидата до вратата, преди да заемат местата си.

Когато скиорът се приближи до верандата, къщичката изглеждаше празна с изключение на фигурата, облегната на терасата. Скиорът заби щеките си в снега, след това вдигна защитните очила и свали ръкавиците си.

— Приятно ми е да те видя, Ханс. Не бях сигурен, че ще дойдеш.

Еберт се изпъна, после погледна надолу по стълбите.

— Чичо ми е настоятелен човек, ши Де Вор. Не знаех, че е ваш стар приятел.

Де Вор се засмя и се наведе да разкопчае обувките си. Щракна със закопчалките и отстъпи от ските.

— Не е. Не и официално. Нито ще бъде.

Срещна се с по-младия мъж в подножието на стълбите и разтърси двете му ръце уверено, топло — плът до ръкавици.

— Сега го разбирам.

— Разбираш какво? Хайде, Ханс, да влезем вътре. Въздухът е твърде студен за подобен разговор.

Ханс позволи да го въведат в къщичката. Когато седнаха с питие в ръка, той продължи:

— Онова, което имах предвид, е, че сега разбирам как успяваше да ни избягаш през всичките тези години. Още стари приятели, а?

— Един-двама — тайнствено каза Де Вор и се засмя.

— Да — замисли се Еберт. — Ти си истински член на фамилията, нали? — Изучаваше Де Вор и се опитваше да отгатне дали е въоръжен или не.

— Забравяш колко полезен бях на баща ти веднъж.

— Не… — Еберт подбра следващите няколко думи по-внимателно: — Просто се сещам колко вреден стана впоследствие. Колко опасен. Дори тази ми среща с тебе е…

— Изпълнена с опасност? — Де Вор отново се засмя — сърдечен, искрен смях, който странно раздразни по-младия.

Де Вор се огледа из стаята. В единия ъгъл имаше дъска за уей чи, седем черни камъка образуваха буква Н върху иначе празната мрежа.

— Виждам, че си помислил за всичко — като той и пак се усмихна. — Искаш ли да поиграем, докато разговаряме?

Еберт се поколеба, после кимна. Де Вор изглеждаше твърде спокоен, за да му хареса.

Двамата мъже се изправиха и отидоха до масата в ъгъла.

— Къде да седна? Тук ли?

Еберт се усмихна.