Счупеното колело полностью

— Така е… — засмя се открито Де Вор, показвайки малките си, но съвършени зъби. — Но не обичам да се подчинявам някому. Нито пък ти. Ние разбираме, че е трудно да се кланяш на по-дребни хора.

Еберт се разсмя, след това осъзна колко далече го е отвел Де Вор. Но беше вярно. Всичко, което той каза, беше вярно. Наблюдаваше как Де Вор поставя пореден камък, който засенчи собствената му линия, оформи територия вътре в неговата, открадна му онова, което си беше мислил, че е сигурно негово.

— Ясно… — каза той; имаше предвид и двете неща. После за известно време просто играха. След четирийсет хода можа да види, че е загубил. Де Вор беше взел пет от камъните му от дъската и бе формирал жизнена група в половината шан. И още по-зле: той беше изтикан към чу и надолу в пин. Сега малка група от четири негови камъка бе застрашена в центъра и имаше само един начин да я спаси: да играе в пространството на шан до централния камък — сигналът хората му да открият огън по Де Вор. Еберт се отпусна назад с черен камък между пръстите си, след това се разсмя.

— Изглежда ме принуждаваш да взема решение.

Де Вор му върна усмивката.

— Чудех се какво би направил.

Еберт го изгледа остро.

— Чудеше се?

— Да. Първо не бях сигурен. Но сега знам. Няма да изиграеш този ход. Вместо това ще играеш тук — пресегна се през дъската и докосна интерсекцията с върховете на пръстите си. Беше ходът, който даваше само временен отдих. Но не спасяваше групата.

— Защо трябва да го правя?

— Защото не искаш да ме убият. И защото си сериозно заинтересован от предложението ми.

Еберт се засмя удивен.

— Ти знаеше!

— О, знам, че си довел трима от най-добрите си щурмоваци тук, Ханс. Наясно бях с рисковете, които поемам. А какво да кажем за тебе?

— Мисля, че знам — рече Еберт, по-предпазливо този път. След това, като тихо и възхитено се позасмя, постави камъка там, където беше посочил Де Вор.

— Добре — Де Вор се наведе напред и остави бял камък в специалното пространство на ръба на шан, до централния камък на Еберт, после пак се облегна назад. — Сигурен съм, че си преценил и потенциалните предимства. — Усмихна се и сведе поглед към ръцете си. — Господар на света, Ханс. Ето това можеш да станеш. Танг на цяло Чун Куо.

Еберт се взря в него с отворена уста.

— Но не без мене — Де Вор вдигна поглед към него — очите му го пронизваха. — Не без мене. Разбираш ли това?

— Можех да накарам да те убият. Точно сега. И да бъда провъзгласен за герой.

Де Вор кимна.

— Естествено. Наясно бях какво правя. Но приех, че ти знаеш защо съм тук. Че знаеш колко много можеш да спечелиш.

Беше ред на Еберт да се засмее.

— Това е лудост.

Де Вор го наблюдаваше спокойно, сякаш сега знаеше как ще се преобърнат нещата помежду им.

— Лудост? Не. Не е по-голяма лудост от управлението на Седмината. И колко дълго може да продължи това? След десет години, може би и след по-малко, каквото и да се случи, цялата колода карти ще се пръсне надолу. Повечето хитреци от Горе го осъзнават и искат да направят нещо в тази връзка. Искат да контролират процеса. Но имат нужда от водач. Някой, от когото се възхищават. Някой от собствената им среда. Някой, способен да властва и на властна позиция.

— Не подхождам на описанието ти.

Де Вор се разсмя.

— Може би не сега. Но ще подхождаш. След една година, смятано от този момент.

Еберт сведе поглед. Знаеше, че моментът е да се вземат решения, а не да се извърта.

— И когато стана танг?

Де Вор се усмихна и погледна към дъската.

— Тогава звездите ще са наши. Свят за всеки от нас.

„Свят за всеки от нас.“ Еберт го осмисли за момент. Тогава наистина ставаше дума за това. Експанзия. Да свалят капака от Града Земя и да се измъкнат. Но къде щеше да го отведе това?

— Обаче — продължи Де Вор, — ти не искаше да кажеш това, нали? — Изправи се и отиде до барчето с напитките, за да си налее втора чаша бренди. Обърна се и погледна право в по-младия мъж. — Онова, което искаше да кажеш, е „аз какво общо имам с това“?

Еберт твърдо срещна погледа му.

— Естествено. Какъв друг мотив може да има тук?

Де Вор се усмихна ласкаво. Еберт беше плитък, себичен млад мъж, но беше полезен. Никога нямаше да стане танг, естествено — щеше да бъде грешка да се даде реална власт на такъв човек — но засега можеше да му остави тази красива илюзия.

— Брендито ти е отлично, Ханс. — Де Вор отиде до прозореца и погледна навън. Планините бяха прекрасни. Можеше да види Матерхорн от мястото, където се намираше, и върха му като пречупено острие. Зимата идваше.

Еберт мълчеше и го чакаше.

— Питаш какво общо имаш ти с това. Този свят. Да правиш с него каквото си поискаш. Какво повече можеш да искаш? — извърна се с лице към по-младия и веднага прочете пресметливостта върху физиономията му.

— Ти се провали — след малко каза Еберт. — Имаше много като тебе. Сега си само ти. Защо трябва този път да успееш?

Де Вор отметна глава, след това се разсмя.

— А, да…

Еберт се намръщи и остави чашата си.

— А и те са силни.

Де Вор го прекъсна:

— Не. Грешиш, Ханс. Те са слаби. По-слаби откогато и да било. Ние почти спечелихме…