Счупеното колело полностью

— Отначало всичко тръгна много добре — за миг красивите му черти станаха сериозни. — Всички се държаха много уважително. Храниха ме, поиха ме, стараеха се всякак да се държат любезно и да крият и от себе си факта, че нито съм от семейството, нито съм хан — той се засмя. — Боя се, не твърде успешно. Но както и да е… Гробницата беше великолепна. Намираше се сред своя собствена, оградена от стени градина точно до къщата. Масивно нещо на два етажа, цялото облицовано с мрамор, а през портата можеш да вкараш впряг от четири коня! — Сергей отпи от виното и се разсмя. — Всъщност гробницата, да й се не види, беше съвсем мъничко по-голяма от къщата!

Избухна смях.

— Толкова е типично за тях — обади се другият младеж, Волф, и вдигна чаша към устните си. Той беше по-висок и с по-яко телосложение от своя приятел, а идеалните му северноевропейски черти бяха обрамчени с подстригана по войнишки гъста пепеляворуса коса. — Страшно си падат по смъртта.

Сергей вдигна чаша.

— Хубава работа свърших, а?

— Точно като за тебе — подхвърли закачливо едното от момичетата, Лоте, и сините й очи светнаха. Беше вярно. Повечето от поръчките на Сергей бяха погребални — статуи за гробници на Низшите фамилии.

Лоте беше момиче с бледа кожа и големи гърди, което носеше русата си коса, противно на модата, дълга и сплетена на две плитки. Като не броим това, тя изглеждаше точно такава, каквато си и беше — близначка на брат си Волф. До нея в мълчание седеше четвъртият член на малката група — Катрин. Тя беше по-дребничка от другите, с по-крехко телосложение: стройно червенокосо момиче със славянски черти и зелени очи.

Сергей се усмихна.

— Както и да е. Както вече казах… всичко си вървеше съвсем добре, а после започна и самата церемония. Знаете как е — един куп неоконфуциански свещеници нареждат за душите на починалите. След това отпред излиза най-големият син и пали свещ за предците. Е… тъкмо се беше стигнало дотук, когато — ще ми повярвате ли? — най-големият син се спъна в своето пао, прекатури се напред и се стовари право върху листчетата със заклинания.

— Не! — и тримата се наведоха напред. На Волф му беше забавно, двете момичета бяха ужасени.

— Лош късмет, бихте си казали, пък и срамно, но не и катастрофа. Така и сигурно щеше да бъде, ако не беше повлякъл със себе си и горящата свещ! — Сергей се изсмя и закима. — Да бяхте видели само! На тия връвчици висяха поне две-три хиляди заклинания, сухи като кокали, и чакаха само някой да им драсне клечката. Тъкмо така и стана. Естествено, на най-големия син не му стана нищо. Прислужниците веднага го измъкнаха. Но преди който и да било да успее да реагира, пламъците задействаха пръскалките отгоре. И още по-зле: никой не знаеше комбинацията, с която да ги спре, нито пък как се превключва на ръчно управление. Водата си се лееше и това си е. Всички подгизнахме. Обаче най-лошото тепърва предстоеше. Тъй като градината беше оградена със стени, водата нямаше как да се оттече. Накваси се тънкия слой почва, скоро той се разкашка и после водата потече по стълбите право в гробницата. Само след минути водата заля горното стъпало. И точно тогава стана…

Той се наведе напред, напълни чашата си, огледа се, изпълнен с доволство — знаеше, че изцяло е завладял вниманието им.

— Е? Какво смятате, че стана?

Волф поклати глава.

— Знам ли… Сигурно най-големият син е паднал вътре, а?

Сергей присви очи.

— О, да, щеше да е гот, нали? Не, стана нещо още по-готино. Много по-готино. Само си представете. Седим ние всичките там и чакаме някой да вземе и да ги изключи тия тъпи прахосмукачки, отидоха ни скъпите дрехи, земята под краката ни — абсолютно блато и никой не иска да проявява неуважение, като напусне градината, преди да е свършила церемонията. И какво да стане освен най-немислимото! Та ковчегът изплува навън…

— Куа Ин да ни пази! — възкликна Волф. Очите му се бяха окръглили като монети.

— Горкичкият! — измърмори Катрин, забила поглед в земята.

Сергей се разсмя.

— Горкичкият — цуни ме отзад! Че той беше умрял! Не, трябваше да им видите физиономиите на ония хан. Все едно им бяха забили нажежени пръти отзад! Имаше хър-мър, после пляс-пляс и… проклет да съм, ако не е вярно — опитаха се да натикат ковчега обратно в гробницата срещу течението! Да бяхте видели най-големия син — шляпаше в калта като смахнат!

— Боговете ни опазили! — обади се Волф. — И успяха ли?

— На третия път успяха. Но тогава пръскачките вече бяха изключили, а прислужниците изгребваха водата кой с каквото завари.

Двамата мъже отметнаха глави и оголиха зъби в гръмогласен смях. Лоте, която седеше точно срещу Волф, се усмихна широко — смехът на брат й я радваше. Само Катрин не участваше във веселбата — по-скоро изглеждаше притеснена. Сергей го забеляза и леко се наведе към нея.

— Какво има?

Тя вдигна очи.

— Нищо…

Той вдигна вежди и тя се засмя.

— Добре — смили се тя. — Просто си мислех за картината, над която работя.

— Проблеми ли ти създава?

Тя кимна.

Волф се наведе и смушка Сергей.

— На твое място не бих се тревожил. Тя не е истински художник.