От цялата композиция това беше любимият му момент — ключовият образ, с който бе започнал — и все пак, след като произведението се беше разраснало, този мъничък фрагмент се беше оказал още по-проблематичен.
За останалата част от произведението гледната точка си съществуваше в главата на наблюдателя — зад очите — ала точно в този кратък момент той се откъсваше изцяло от нея. При друга форма на изкуството това не би предизвикало проблеми — всъщност дори би засилило ефекта, — но тук създаваше какви ли не нежелани трудности. Когато човек го съпреживяваше вътре в Черупката, изглеждаше така, сякаш за тези девет кратки секунди наблюдателят излиза извън черепа си. Беше странно, дезориентиращо преживяване и колкото и да си играеше с образите на фона, не можеше да заглуши ефекта, нито пък да поправи вредата, която това нанасяше на произведението като цяло.
Във всички Черупки, които беше съпреживял досега, подобна рязка смяна на гледните точки служеше на целта на разказаната история: използваха се заради ценността на внезапния шок. Но пък и всички форми на Черупката преди неговите собствени бяха наблягали върху рисуваната версия на реалността, а той искаше да постигне самата реалност. Или да се приближи максимално близо до нея. Подобни резки смени нарушаваха търсеното от него равновесие — подкопаваха всеки негов опит да създаде илюзия за нещо наистина истинско.
Едва сега беше започнал да осъзнава цената — в художествен смисъл — на подобен реализъм: ограничаващите фактори, засегнатите дисциплини. Не беше достатъчно да се създаде съвършената илюзия — беше необходимо и да се поддържа цялостна последователност в съзнанието на съпреживяващия. Илюзията зависеше от това, той да остане вътре в собствения си череп, зад собствените си очи, а историята да се разгръща в реално време.
Разбира се, имаше и прост отговор — да се зарежат всички пречки, които поставя последователността. Но това ограничаваше по вид историите, които можеха да се разкажат. Това беше усмирителна риза от най-гадния вид, ограничаваща въображението му при създаване на накратко разказаната винетка. Беше го осъзнал веднага и това го измъчваше от толкова време, но дългите седмици борба с проблема не бяха довели до никакъв отговор.
Сигурно заради това всички, които досега се бяха упражнявали в тази форма, се бяха придържали към псевдореализма на анимацията и оставяха съпреживяващото въображение да потисне невярата и да изгради мост между представяното и реалността. Може би някои от тях дори бяха се опитали да направят онова, което сега и той се опитваше да направи — бяха експериментирали с „усъвършенстваните“, реалистични форми и се бяха сблъскали със същите ограничаващи фактори. Може и така да беше, но той бе поставен пред избор: да преследва идеала си за съвършена художествена форма или да направи компромис в полза на отявлено синтетичната форма — разкрасена версия на старата. Всъщност това изобщо не беше истински избор, но все пак той увърташе.
Върна записа и го пусна пак, този път със скорост 1/10 — пет кадъра в секунда; загледа как птицата бавно се измъква от клетката сред експлозията на внезапен, златен, жив огън; виждаше отвъд лицето на момичето, отвъд белотата му, обрамчена от ален пламък, когато се обърна към екрана.
Застопори образа и затвори очи. Това беше най-хубавото му произведение досега. Нещо живо и красиво — съвършено произведение на изкуството. И все пак… Той потръпна, после натисна клавиша за изтриване. След миг вече нямаше нищо, лентите бяха празни. Остана дълго така, приведен над машината, абсолютно неподвижен, със затворени очи. После леко трепна и се извърна. Поне това го имаше — беше там —
Отиде до леглото и седна — не можеше да определи какво чувства, взираше се втренчено, почти маниакално в тънката резка, обрамчваща лявата му китка. След това стана и отиде в другата стая.
Известно време седя там, в средата на стаята — проблемът не оставяше ума му на мира; ала точно сега умората го надвиваше. Изискванията, които си беше поставял през последните седмици, го размазваха. Виждаше само проблеми, но не и решения.
Пое си дъх продължително, на пресекулки.
— Малки стъпки — измърмори едва-едва различимо в мрака. — Отговор има — добави след известно време, сякаш за да се убеди сам. И все пак далеч не беше сигурен.
Обърна си и разтърка очи — беше твърде уморен, за да преследва тази мисъл, сега не копнееше за нищо друго, освен за пречистващата забрава на съня. А на сутринта?
На сутринта щеше да започне отново.
Площадът беше огромно, просторно пространство на върха на кантон Оксфорд; най-горното ниво на сложен лабиринт от колежи, които се простираха дълбоко надолу. За вечна радост на всяко поколение студенти обаче Площадът изобщо не беше квадратен — беше шестоъгълен, цяла палуба, открита за забавления. Дълги, отворени балкони висяха над обширната Зеленина на пет огромни амфитеатрални реда, а отгоре огромният купол със звезди се въртеше бавно, имитирайки съвършено небето отвъд купола.
