Счупеното колело полностью

Тук преди около седемнадесет години, както твърдяха слуховете, Бердичев, Леман и Уайът се бяха срещнали и сформирали партията на дисперсионистите, решена да донесе промяна в този свят на нива, но независимо дали този слух беше верен или не, това беше място, притеглящо младата интелигенция от всичките седем Града. Ако светът на мисълта беше колело, то това беше неговата главина, а Зеленината — неговият фокус.

Редица от дъбове обрамчваше Зеленината — хибридни, вечнозелени, произведени във ваните на „Син Флор“ — а в центъра й имаше птичарник: висока, прилична на пагода клетка на тринадесет етажа, оформена по модела на Лю хе та, Пагодата на шестте хармонии в Хан Чоу. Както винаги, млади мъже и жени се разхождаха, хванати подръка, по обширната поляна или се събираха покрай долния етаж и разглеждаха яркоцветните птици.

Площадът беше гордостта на кантон Оксфорд и мястото, където се събираха десетте хиляди студенти, учещи тук. Елитът на Горните нива изпращаше децата си в Оксфорд, също както елитът на една малка държава-нация го беше правил още преди векове. Това беше място, където културата процъфтяваше, а за децата от фамилиите на Първото ниво — гаранция за приемственост.

Самата Зеленина не беше осеяна с големите екрани на „Мед Фак“, но в хладните коридори под горните етажи малки екрани излъчваха местните кабелни канали пред клиентела, чиито интереси и вкусове се различаваха значително от тези на останалата част от Горните нива.

По етажите горе бяха разположени кафенета и ресторанти, бутици на „Кул Вид“ и син-салони. Това беше любопитна смесица от ново и старо, от безвремие и фина изработка, от чистота и декаданс; шизофреничното му лице беше отражение на всички онези, които му бяха предани.

В кафе „Бургундия“ купонът течеше оживено. Това беше любимото място на студентите от Факултета по изкуствата, които по това време заемаха всички възможни маси, разговаряха, пиеха, ръкомахаха лудо със страстта и пламъка на младежта. Самите маси — повече от двеста на брой — се простираха чак до ръба, гледащ към Зеленината. Отгоре мрежа от жици, увити покрай здрави подпори, поддържаше великолепна плетеница от цъфтящи увивни растения. Цветът им беше наситен, почти ослепително зелен, украсен с ярки пурпурни, жълти, червени и оранжеви петна — огромни зейнали цветя с тичинки в контрастни цветове като безгласни глави на чудовища. Масите и столовете под тях до един бяха старинни — дървото беше излъскано, с петна. Те си бяха характерна особеност на кафенето, тема за разговор, макар че през някой по-ранен век сигурно са минавали за съвсем обикновени.

Келнери хан сновяха между претъпканите маси с подноси и приемаха поръчки. Бяха облечени в простите роби с кръгли якички и тесни ръкави на династията Тан; дългите ризи от ер-коприна бяха тъмнозелени на цвят, с оранжева лента под коляното: дрехи от един по-ранен и по-прост век.

На една маса близо до парапета бяха седнали четирима студенти. На масата им нямаше нищо освен три чаши и бутилка. Вече бяха яли и привършваха третата си бутилка отлично бургундско вино, от което кафенето беше получило името си. Между двете момчета от компанията имаше свободен стол — сякаш чакаха още някого. Но не беше така. За всички места се плащаше и те си бяха платили мястото, за да го запазят празно.

На масата се смееха. Младеж с тъмна коса и с маслинен цвят на кожата разказваше нещо, облегнал се назад с чаша в ръка. Напевният тон на гласа му беше доста приятен, добре модулиран. Беше хубав, аристократичен мъж с изразен орлов профил, изящно оформени устни и тъмни, почти цигански очи. Със силни крайници и широки рамене, той повече приличаше на спортист, отколкото на художник, макар че изисканото му облекло донякъде смекчаваше това впечатление. Докато говореше, свободната му ръка извайваше форми във въздуха. Движенията му бяха сръчни, отработени. Беше по-голям от другите с около четири-пет години — факт, който в много отношения ги правеше доста по-различни от него — и често, както и сега, той монополизираше разговора и го насочваше натам, накъдето той искаше.

Името му беше Сергей Новачек и правеше магистратура по скулптура. Баща му, Лубош, беше заможен търговец, който по молба на жена си беше купил на единствения им син място в Оксфорд. Не че Сергей не беше интелигентен. Съвсем лесно можеше да спечели стипендия. Беше просто въпрос на престиж. На статут. Цената на акциите на Лубош Новачек беше такава, че не вървеше да приема държавни подаяния.

Точно сега Сергей им разказваше за церемонията, на която беше присъствал предния ден — церемония, на която бяха изложени и шест негови скулптури. Отскоро изпълняваше подобни поръчки, ала говореше така, сякаш имаше голям опит в тези неща. Но той си беше такъв и приятелите му се възхищаваха заради това, макар че другите го намираха донякъде за арогантно.