Бен държеше друг, по-малък фенер: лека лампа с дълга, тънка дръжка. Светлината й беше по-мека и хвърляше малка локва от перлени отблясъци около разхождащата се двойка.
Катрин стискаше ръката му, очарована и уплашена. Не знаеше нищо за това. Мислеше си, че всичко е било разрушено. Но то си беше тук — запазено, изоставено, зарязано в мрака; изолирано от дивата пустош, която го заобикаляше.
Докато вървяха, гласът на Бен изпълваше кухия мрак — говореше по памет, разказваше й историята на това място:
— За разлика от всички предишни архитекти, човекът, разработил Града Земя, не е оставил никакво място за старото. Новото е било всичко за него. Разбира се, най-високите сгради са били унищожени, но останалото е било просто застроено отгоре, сякаш миналото вече изобщо не им е трябвало.
— Той се обърна и я погледна. — Онова, което имаме сега, е не толкова нова форма на архитектура, колкото нова геологична епоха. С Града Земя ние влязохме в технозоя. Всичко друго е останало назад, в Глината.
Той млъкна и посочи кръгъл купол, който фенерът на водача беше осветил.
— Забелязала ли си, че в нашия Град няма куполи — дори и в именията на Първото ниво? Не. Има копия на архитектурата на
— Но това… — тя посочи изпъкналата извивка на купола. — Това е красиво!
— Да, нали?
Тя поклати глава — не разбираше.
— Но защо?
— Желание за уеднаквяване, както предполагам. Неща като купола ни внушават чувство за индивидуалност. А те не са го искали.
Тя сви рамене.
— Не те разбирам.
Бен се огледа. Кръгът от светлина се простираше съвсем наблизо. Зад него огромната каменна сграда сякаш се разтваряше в първичния мрак. Сякаш те нямаха никакво друго съществуване освен онова, което им даваше светлината при преминаването си през царството им. При тази мисъл Бен се усмихна — разбираше, че тук е ключът към онова, което правеше той самият. Защото той, художникът, беше светлината, създаваща малкия кръг от подобие на реалност навсякъде, където минаваше.
Обърна се и погледна момичето.
— Когато всичко се е разпаднало малко преди да бъде построен Градът Земя, е било време на огромни ексцесии — на израз на индивидуалността, който няма равен на себе си в човешката история. Архитектите на Града Земя — Цао Чун, министрите му и техните слуги — идентифицирали симптомите като причина. Виждали в ексцесиите и екстравагантността, красотата и изразителността културни вируси и искали да ги унищожат. Но имало твърде много за унищожаване. По-лесно щяло да им бъде да унищожат човешкия вид. Твърде дълбоко е било вкоренено. И вместо това те се опитали да го замаскират — да го погребат под нови форми. Градът Земя е трябвало да бъде място, където никой да няма нужда от нищо. Където всичко, нужно на физическото „аз“, да бъде осигурено. Трябвало е да бъде Утопия — светът отвъд реката с прасковени цветове.
Тя се намръщи — това определение й беше непознато — но сега той почти не забелязваше присъствието й. Бавно я поведе през лабиринта от улици — двойната светлина се отразяваше горе в тавана като слънцето и луната.
— Но Градът бил клетка. Той се грижел само за земното, за физическото съществуване. Но не се грижел за висшето, за душата — за душата с криле, която искала да лети.
Тя учудено се разсмя. Но, разбира се, птиците се държаха в клетки. Че кой беше чувал за птица, която свободно да хвърчи насам-натам?
Стените се затвориха от двете им страни. Сега вървяха по тясна задна уличка — водачът беше само на няколко крачки пред тях, лампата му разсейваше мрака с ярката си бяла светлина. За миг им се стори, че се намират в Града.
Освен ако не погледнеш нагоре; освен ако не спреш и не се вслушаш в тишината; ако не усетиш мрака, който те заобикаля отвсякъде.
Бен мълчеше, вперил поглед встрани. После се обърна към нея:
— Трябвало е да бъде пейзаж, лишен от всякакво значение. Пейзаж от несвързани с нищо форми.
Спря и тя също бе принудена да спре. Но сега тя вече искаше да се измъкне оттук — въпреки цялата странна красота на това място. Тук се чувстваше притеснена. Уплашена и уязвима.
— Ние сме земни създания, Катрин — очите му се взираха в нещо сред мрака отвъд яркия кръг светлина. — Земни създания… и все пак… — той се поколеба, сякаш го беше заболяло. — И все пак искаме да летим. Според тебе не е ли странно?
Тя погледна зад него, към дебелия тухлен зид — геометричен орнамент сам по себе си.
— Не знам — обади се тя. — Може би винаги сме търсили начин да създадем нещо като Града. Може би той е само съвършеният израз на нещо, което винаги сме носили в себе си.
Той я погледна яростно и разтърси глава.
— Не! Той е смърт — това е той! Смърт!
Потръпна. Тя го усети с дланта си — тръпка на отвращение. Досега не го разбираше, но вече го прозря — защо се беше изолирал. Защо винаги изглеждаше толкова враждебен.
