Счупеното колело полностью

— Да… — той се разсмя тихо; беше го изненадала. — Красива е, нали? Художникът се е наричал Модиляни и картината е рисувана около триста години след онези другите. Нарича се „Последна любов“. Момичето е неговата любима, жена на име Жана Ебютен. Когато той умрял, тя се хвърлила през прозореца от петия етаж.

Тя го погледна рязко, после отново наведе очи към картината.

— Горката! Аз… — поколеба се, след това го погледна в очите. — Но защо, Бен? Защо аз не съм чувала за нито един от тези художници? Защо не учим за тях в колежа?

Той я погледна.

— Защото не съществуват. Поне не официално.

— Какво искаш да кажеш?

Той се умълча, после поклати глава.

— Не. Опасно е. Не трябваше да ти ги показвам. Дари и да знаеш за тях, това е…

Понечи да затвори папката, но тя го спря и прелисти останалите репродукции. Най-накрая, малко преди да свършат, се спря на още една.

— Това — посочи тя. — Защо никога досега не съм го виждала?

Бен се поколеба, загледан в репродукцията, която тя му подаваше. Нямаше нужда да я поглежда — толкова силно беше отпечатана в паметта му — но въпреки това я гледаше и се опитваше да я види отново, освободена от контекста — така, както я виждаше тя.

— Това е Да Винчи — обясни той. — Леонардо да Винчи. Картината се нарича „Девата и младенеца заедно със света Ана и Йоан Кръстител“ и е нарисувана точно преди седемстотин и осем години.

Известно време мълча и разглежда репродукцията, след това отново го погледна — сега очите й бяха пълни с болка и настоятелност.

— Да, Бен, но защо? И какво искаш да кажеш с това, че не съществували? Тези картини съществуват, нали? Ами хората, които са ги нарисували — и те са съществували, нали? Или всичко това е някаква шега?

Той поклати глава — изведнъж се беше изморил. Той ли беше виновен, че тези неща бяха изчезнали от света? Той ли беше виновен, че криеха от тях истината? Не. И все пак усещаше ужасна вина само защото го знаеше. Но вина ли беше? Нямаше ли нещо общо с онова чувство, което имаше, откакто беше дошъл тук, в Града? Това чувство, че само той е реален? Това ужасно чувство за отдалеченост от всичко и всички — сякаш ако протегнеше ръка да докосне каквото и да било, то щеше да се разпадне и да го остави там, сред нищото, да пропада към Земята.

Чу гласа на стареца да отеква в главата му:

— Призраци ли? Че то тук няма нищо друго освен призраци. — и потръпна.

Защо й ги беше показал? За да направи някаква връзка? За да се увери, че не е единственото живо и дишащо същество сред този огромен мираж, тази къщичка от карти?

Може би. Но сега разбираше какво е направил. Беше я посветил. Беше я съблазнил, като й даде да съзре един друг свят. И сега какво? Да отстъпи и да й каже, че трябва да забрави всичко, което е видяла, или да я отведе още една крачка по-нататък?

Погледна я, хвана я за ръката — в този кратък миг беше в точката на равновесие между двата курса, които можеше да поеме. Тогава се усмихна и стисна ръката й.

— Чела ли си „Брулени хълмове“?

Тя се поколеба, после кимна.

— Добре. Искам тогава да я прочетеш отново. Но този път оригиналната версия. Така, както е била написана за първи път преди триста и шейсет години.

— Но това е… — тя се разсмя, след това сведе очи. Всичко това я тревожеше. — Какво правиш, Бен? Защо ми показваш всичко това?

— За да те събудя. За да те накарам да видиш всичко така, както го виждам аз — и отмести очи. Погледът му отново се плъзна към повредената картина на статива. — Вчера срещнах един човек. Лу нан джен. Нали знаеш кого наричат пещарят. И той рисуваше. Не като тебе. Нямаше твоите умения с четката, окото ти за класическа композиция. Но притежаваше нещо, което ти не притежаваш — което цялото изкуство на хан не притежава: поглед. Той виждаше ясно под повърхността на нещата. Чак до костите. Разбираше какво кара дадено нещо да цъка и го изобразяваше — ясно, силно. За себе си. Така, че да може да го разбере докрай. Когато ти дойде при мене в кафе „Бургундия“, аз си мислех точно за него — за онова, което беше направил; как бе прекарал живота си в опити да изобрази прозренията си, съня си. И изведнъж се зачудих какво ли ще е да събудиш това у някого. Да го накараш да разцъфти в душата на някого, който има таланта да го изобрази така, както трябва да бъде изобразено. А после се появи ти и аз си помислих…

Сега тя го гледаше втренчено, изпънала шия, с очаквателно разтворени устни.

— И си си помислил какво?

Той се обърна и я погледна.

— Какво смяташ да правиш днес следобед?

Тя се отпусна назад разочарована.

— Нищо. Защо?

— Би ли искала да дойдеш с мене някъде? Някъде, където никога досега не си била?

Тя присви очи.

— Къде?

— Някъде, където никой никога не ходи. Там долу. В Глината.

Бен беше наел човек да върви на десет крачки пред тях — държеше високо издигнат фенер, чиято яростна бяла светлина осветяваше фасадите на стари сиви каменни сгради. Острите им форми стърчаха сред дълбокия сумрак.