— Да… — той се разсмя тихо; беше го изненадала. — Красива е, нали? Художникът се е наричал Модиляни и картината е рисувана около триста години след онези другите. Нарича се „Последна любов“. Момичето е неговата любима, жена на име Жана Ебютен. Когато той умрял, тя се хвърлила през прозореца от петия етаж.
Тя го погледна рязко, после отново наведе очи към картината.
— Горката! Аз… — поколеба се, след това го погледна в очите. — Но защо, Бен? Защо аз не съм чувала за нито един от тези художници? Защо не учим за тях в колежа?
Той я погледна.
— Защото не съществуват. Поне не официално.
— Какво искаш да кажеш?
Той се умълча, после поклати глава.
— Не. Опасно е. Не трябваше да ти ги показвам. Дари и да знаеш за тях, това е…
Понечи да затвори папката, но тя го спря и прелисти останалите репродукции. Най-накрая, малко преди да свършат, се спря на още една.
— Това — посочи тя. — Защо никога досега не съм го виждала?
Бен се поколеба, загледан в репродукцията, която тя му подаваше. Нямаше нужда да я поглежда — толкова силно беше отпечатана в паметта му — но въпреки това я гледаше и се опитваше да я види отново, освободена от контекста — така, както я виждаше тя.
— Това е Да Винчи — обясни той. — Леонардо да Винчи. Картината се нарича „Девата и младенеца заедно със света Ана и Йоан Кръстител“ и е нарисувана точно преди седемстотин и осем години.
Известно време мълча и разглежда репродукцията, след това отново го погледна — сега очите й бяха пълни с болка и настоятелност.
— Да, Бен, но защо? И какво искаш да кажеш с това, че не съществували? Тези картини съществуват, нали? Ами хората, които са ги нарисували — и те са съществували, нали? Или всичко това е някаква шега?
Той поклати глава — изведнъж се беше изморил. Той ли беше виновен, че тези неща бяха изчезнали от света? Той ли беше виновен, че криеха от тях истината? Не. И все пак усещаше ужасна вина само защото го знаеше. Но вина ли беше? Нямаше ли нещо общо с онова чувство, което имаше, откакто беше дошъл тук, в Града? Това чувство, че само
Чу гласа на стареца да отеква в главата му:
—
Защо й ги беше показал? За да направи някаква връзка? За да се увери, че не е единственото живо и дишащо същество сред този огромен мираж, тази къщичка от карти?
Може би. Но сега разбираше какво е направил. Беше я посветил. Беше я съблазнил, като й даде да съзре един друг свят. И сега какво? Да отстъпи и да й каже, че трябва да забрави всичко, което е видяла, или да я отведе още една крачка по-нататък?
Погледна я, хвана я за ръката — в този кратък миг беше в точката на равновесие между двата курса, които можеше да поеме. Тогава се усмихна и стисна ръката й.
— Чела ли си „Брулени хълмове“?
Тя се поколеба, после кимна.
— Добре. Искам тогава да я прочетеш отново. Но този път оригиналната версия. Така, както е била написана за първи път преди триста и шейсет години.
— Но това е… — тя се разсмя, след това сведе очи. Всичко това я тревожеше. — Какво правиш, Бен? Защо ми показваш всичко това?
— За да те събудя. За да те накарам да видиш всичко така, както го виждам аз — и отмести очи. Погледът му отново се плъзна към повредената картина на статива. — Вчера срещнах един човек.
Сега тя го гледаше втренчено, изпънала шия, с очаквателно разтворени устни.
— И си си помислил какво?
Той се обърна и я погледна.
— Какво смяташ да правиш днес следобед?
Тя се отпусна назад разочарована.
— Нищо. Защо?
— Би ли искала да дойдеш с мене някъде? Някъде, където никога досега не си била?
Тя присви очи.
— Къде?
— Някъде, където никой никога не ходи. Там долу. В Глината.
Бен беше наел човек да върви на десет крачки пред тях — държеше високо издигнат фенер, чиято яростна бяла светлина осветяваше фасадите на стари сиви каменни сгради. Острите им форми стърчаха сред дълбокия сумрак.