— Три часа? — той се разсмя невярващо. — Съжалявам. Бях на километри оттук.
— „Километри“ ли?
Той се усмихна.
— Нищо, нищо. Просто стара дума, това е.
Тя се отмести и го пусна да застане пред платното — нямаше търпение да разбере какво мисли. Опита се да погледне картината с нови очи, сякаш я вижда за първи път — така, както я виждаше той. После го погледна отново.
Той се мръщеше.
— Какво има? — тя усети, че пулсът се качва в гърлото й. Той несигурно посочи платното.
— Аз къде съм?
Тя се изкиска.
— Какво искаш да кажеш?
— Това… — той вдигна картината от механичния статив и я хвърли на пода. — Пълен боклук, Катрин. Безжизнен боклук.
Тя замръзна на място — твърде шокирана, за да може да каже нещо — не можеше да повярва, че той беше способен да се държи толкова лошо, толкова…
Тя притисна картината към себе си — дълбоката обида подхранваше изпълващия я гняв.
— Махай се! — кресна му тя. — Хайде, разкарай се, измитай се веднага!
Той се извърна, привидно незасегнат от избухването й, след това се наведе над леглото и взе папката си. Тя го наблюдаваше в очакване да напусне, да си тръгне, без да й каже и дума повече, но той се обърна към нея и й подаде папката.
— Вземи — срещна погледа й спокойно. — Ето какво искам да кажа. Това трябва да правиш, а не онзи боклук, който бъркаш с изкуство.
Тя се разсмя невярващо. Не, той беше просто невероятен.
— Нагло копеле такова!
Щеше й се да го плесне. Да го тресне с платното по самодоволната, безучастна физиономия.
— Вземи! — изведнъж тонът му беше станал по-настоятелен, бе придобил заповеднически нотки. После той странно се смекчи, гласът му омекна. — Просто погледни, това е. А след това, ако не разбираш за какво ти говоря, ще си отида. Просто си мислех, че ти си по-различна от останалите. Мислех си, че…
Той сви рамене и пак погледна към папката. Беше най-обикновена папка за картини — от онези, в които хората си носят холограмите. Черната й повърхност беше гладка.
Тя се поколеба. Очите й преминаваха по лицето му и търсеха други признаци на обида, но се виждаше само, че той е потиснат, разочарован от нещо. Тя се намръщи и остави картината.
— Добре де! — тросна му се и взе папката. — Не ти липсва нахалство, това го признавам.
Той не каза нищо. Гледаше я очаквателно; тъмните му очи сякаш улавяха и задържаха всеки един атом на нейното същество. Погледът му я смущаваше.
Тя приседна на края на леглото с папката в скута си и го погледна с полупритворени очи.
— Какво е това?
— Отвори и виж.
Тя мълча дълго с наведена глава; пръстите й проследяваха формите и силуетите, които я гледаха от листовете в папката. После го погледна с широко отворени очи. Целият й гняв си беше отишъл.
— Кой ги е рисувал?
Той седна до нея, взе папката и прелисти първите няколко репродукции.
— Това тук е от Караваджо — „Вечеря в Емаус“, рисувана преди повече от шестстотин години. А това… това е Вермеер, рисувана е почти шейсет години по-късно. Кръстил я е „Ателието на художника“. А това… е от Рембранд, неговата „Аристотел съзерцава бюст на Омир“, рисувана десет години по-късно. А това е „Лаокоон“ на Ел Греко…
Тя го хвана за ръката и му попречи да преобърне репродукцията. Взря се в разпрострелите се върху страницата бели силуети.
— Аз… аз никога не съм виждала нищо подобно! Те са…
Тя потръпна, след това го погледна — изведнъж я обзе страх.
— Защо никога не съм ги виждала? Искам да кажа, те са прекрасни! Някак истински…
Млъкна, изведнъж засрамена — беше се сетила за какво й намекваше той. Тя го беше нарисувала по традиционния начин — единствения, който й беше известен — но той беше виждал по-хубави неща.
— Какво означава това? — попита тя. Пръстът й обходи бледите, продълговати форми. — Кои са те?
Той се разсмя и поклати глава.
— Старецът в средата — той е Лаокоон. Той е бил жрецът, предупредил троянците да не вкарват в Троя дървения кон.
Тя поклати леко глава, после се разсмя.
— Троя ли? Къде е била тази Троя? И какъв дървен кон?!
Той се разсмя — отново същата онази откритост, странна естественост, внезапно изплува на повърхността.
— Това е древна легенда. За война, състояла се преди три хиляди години между две нации-държави. Война, която избухнала заради една жена.
— Заради жена ли?
— Да — той отмести поглед. На устните му играеше лека усмивка.
— Колко странно. Война заради жена! — тя преобърна листа. — Ами това?
Известно време Бен мълча, взрян в картината, след това я погледна.
— Ти как го схващаш?
Тя леко сви рамене.
— Не знам. По-различна е от другите. Те всичките са толкова… толкова тъмни, напрегнати, мрачни. Но тази… в нея има такава ведрост, такова познание има в тези очи…
