Счупеното колело полностью

Извърна се и погледна към малкия чип с доклада на бюрото си, после се обърна обратно — беше взел решение. Докладът можеше и да почака. Това беше много по-важно. Каквото и да беше то.

— Имаш ли нещо против да седна при тебе?

Той я погледна и се усмихна — сякаш я виждаше — създаваше я — за първи път. Беше толкова напрегнат, че изглеждаше неочакван, неестествен. И все пак той се усмихваше.

— При мене ли?

Изведнъж усети неувереност. На масата му имаше само един стол. Келнерите бяха махнали другите и го бяха изолирали. Така че никой да не може да го доближи.

Тя усети, че се изчервява. Шията и бузите й пареха, а след онзи първи поразителен контакт погледът й избягваше неговия.

— Е? — попита той и се облегна назад. Пръстите му бяха леко отпуснати върху кутията на поставения на масата пред него комсет.

Изглеждаше недостъпен и все пак се усмихваше.

— Аз… аз исках да… — очите й отново срещнаха неговите. Бяха дълбоки като пропаст. Задържаха погледа й, караха я да губи самообладание, — … да поседя при тебе.

Но изведнъж я обзе страх; тялото й се напрегна.

— Да седнеш? Къде? — той посочи с ръка празнотата. Усмивката му се разшири. После се смили. — Добре. Донеси си стол.

Тя донесе стол и го постави срещу него.

— Не. По-близо — той посочи мястото до себе си. — Не мога да говоря през масата.

Тя кимна и постави стола там, където й сочеше.

— Така е по-добре.

Продължаваше да я гледа. Очите му не се откъсваха от нейните от мига, в който го беше заговорила за първи път.

Отново я обля вълна от страх. Той не приличаше на никого от познатите й. Значи… Едва-едва поклати глава и усети как по гръбнака й полази тръпка. Не, никога досега не се беше чувствала толкова… безпомощна.

— С какво се занимаваш?

Не „Коя си?“. Нищо подобно на официално запознанство. Вместо това направо, без никакво стеснение: „С какво се занимаваш?“ Обелвайки всякаква повърхност.

Тя му се усмихна за първи път.

— Ами… рисувам.

Той кимна и за миг сви устни. После протегна ръце и хвана нейните. Заоглежда ги, заобръща ги в шепите си.

Толкова твърди, топли, изящни бяха ръцете му. Собствените й ръце сякаш бяха в клетка; пръстите й бяха по-тънки, по-бледи от онези, които ги държаха.

— Хубави ръце — отбеляза той, без да ги пуска. — А сега ми кажи за какво искаше да говориш с мене.

За ръце може би. Или за милион други неща. Но топлината, простата топлина на ръцете му, сгушили нейните, я беше лишила от дар слово.

Той отново сведе очи, проследявайки погледа й.

— Какво има, Катрин?

Тя рязко вдигна поглед и се втренчи в него — чудеше се откъде знае името й.

Той задържа взора си върху нея и лекичко се разсмя.

— Като седне човек тук, почти нищо не пропуска. Всичко се чува.

— И ти го чуваш? Всичко? И помниш?

— Да.

Сега погледът му не беше толкова напрегнат, толкова хищен и все пак все още й се струваше, че я гледа твърде втренчено — с толкова разширени очи, сякаш беше дрогиран. Но това вече не я плашеше; погледът му вече не я приковаваше там като вързана, с разголена душа и уязвима.

Страхът й се уталожваше. Топлината на ръцете му…

— Какво рисуваш?

Допреди миг това й се беше струвало важно. По-важно от всичко. Но сега? Тя наклони глава и впери поглед покрай него — забелязваше формата на главата му, начина, по който бе седнал — толкова отпуснат, толкова удобно му беше в собствената му кожа. Отново толкова неочаквано.

Той се разсмя. С прекрасен, открит смях. Радваше се на мига. Тя не мислеше, че е способен на такъв смях.

— Ама ти много приказваш, нали? И толкова красноречиво…

При последната дума вдигна глава — произнесе я отсечено, изтънчено, личеше си, че иска да я развесели.

Тя се разсмя — меката му ирония й харесваше.

— Имаш си причина да дойдеш при мене, сигурен съм. Но сега просто си седиш тук няма, сияйна и… прекрасна.

Гласът му беше по-тих. Беше полупритворил очи — като черни, премрежени слънца.

Обърна дланите й и ги стисна, докосна китките й, проследи ускоряващия се пулс на кръвта.

Погледна го изненадано, после отново погледна лявата му ръка — беше забелязала ръбчето. Ясна, определена рязка, която описваше китката му.

— Ръката ти…

— Ръка — той я вдигна към лицето й, за да може тя да я огледа по-добре. — Нещастен случай. Когато бях дете.

— О… — пръстите й проследиха рязката и тя потръпна. Беше хубава, силна ръка. Захлупи с длан неговата, преплете пръсти с неговите и го погледна.

— Може ли да те нарисувам?

Очите му се разшириха — като че ли търсеше някакви значения в погледа й. След това й се усмихна — усмивката му беше като цвете, което бавно се разтваря под слънцето.

— Да — каза той. — Ще ми хареса.

Не беше най-добрият портрет, който някога беше правила, но го биваше — композицията беше стройна, седналата фигура — като жива. Тя отмести поглед от платното към реалността, седнала на леглото й, и се усмихна.

— Свърших.

Той я погледна разсеяно.

— Свърши ли?

Тя се разсмя.

— Портретът, Бен. Завърших го.

— А… — той стана, протегна се и пак я погледна. — Бързо се справи.

— Бързо — едва ли. Позираш ми вече горе-долу три часа.