Счупеното колело полностью

Под рамката една лента се завъртя бавно между ролките. Беше стандартна изработка — оригинално пай пи, но разцепено в края. Над това работеше — това беше новото нещо, което така го вълнуваше. Наблюдаваше как образите трепкат, лентата се навива и пренавива. След това погледна отново към момичето.

Крайниците й трепнаха леко — мускулите се съкратиха там, където датчиците се свързваха с нервните центрове. Беше рудиментарно, но се виждаше. Такова движение седмици наред би причинило увреждания, някои от които — необратими. А някога пристрастените бяха прекарвали месеци в Черупките си.

Сигналът за проследяване се появи на всеки от осемте малки екрана. Петнайсет секунди до свръзването. Наблюдаваше как на шестте екрана се струпват тъмнобежови петна; после те изчезнаха — композицията беше свършила. За миг не последва нищо, след това дойде свързването, внезапно на всички екрани.

Според екраните някога се беше събудила. Очите й бяха отворени, беше се надигнала и се оглеждаше. Ала момичето в рамката продължаваше да спи; затворените й очи не трепваха, гърдите й се спускаха и издигаха леко. Едва забележимият тремор в крайниците беше престанал. Сега тя беше неподвижна, напълно отпусната.

Секундите се точеха бавно — един брояч в горния десен екран показа кога свърши свързването.

Усмихна се — гледаше я как отваря очи. После тя разтърси глава и вдигна ръце. Жиците й пречеха и я спираха. Изглеждаше объркана и притеснена. След това го видя и се отпусна.

— Как си? — попита я той.

Очите й се втренчиха в него въпросително. Зелени очи — същият дълбок нюанс на тъмнозеленото като неговите собствени. Изглеждаше много красива, полегнала така. Странно как досега не го беше забелязал. Бе го видял, ала не го беше забелязал.

— Не разбирам… — започна тя. — Събудих се и ти седеше до мене в кафе „Бургундия“. Бях пила много и заспах. И… сънувах. Говорехме… нещо за цветове… После се обърнах и погледнах към пагодата. Ти каза нещо от типа, че всички птици щели да избягат, и наистина, щом погледнах Зеленината, го видях. Навсякъде летяха птици. Бяха избягали от клетката. А после една литна право към мене, крилете й докоснаха лицето ми, макар че се дръпнах. Ти се смееше. Обърнах се и видях, че си хванал птицата в ръце. Протегнах ръка и…

Тя млъкна и набърчи чело. Очите й се замъглиха — опитваше се да проумее какво се беше случило.

— И?

Тя го погледна право в очите.

— И след това пак се събудих и бях тук — опита се да поклати глава и отново се изненада, щом усети, че вратът й е закопчан, а движенията — ограничени. Втренчи се в мрежата, която се разпростираше от шията й нататък, сякаш очакваше да се разпадне, после се обърна и го погледна. — Не трябва да бъда тук, нали? Искам да кажа, вече се събудих веднъж, нали? Така че това… — на лицето й трепна объркване, гласът й се снижи до несигурен шепот, — … това трябва да е запис.

Той се усмихна.

— Добре… точно това ми се искаше да чуя.

Той я заобиколи и започна да разкопчава свръзките. Работеше бързо, методично, с докосвания, леки и уверени като на хирург.

— Не мога да схвана, Бен. Кое какво беше — искам да кажа, това сега е истинско, нали? Но онова в кафето…

Той я погледна в лицето — само на педя разстояние от неговото.

— Онова беше запис. Моят запис. Нещото, над което работя от четири месеца насам.

Тя се разсмя — продължаваше да не разбира.

— Как така „твоят запис“?

Той разкопча лентата и освободи шията й.

— Ами точно така, както го казах — започна да разтрива мускулите на врата й — от опит знаеше какво й е, след като беше махнал коланите. — Аз го направих. Всичкото онова за кафе „Бургундия“.

Погледна го — извърна се така, че да може да го вижда както трябва. Набърчи носле.

— Ама не може! Хората не правят записи. Или поне не такива. Не сами. Онова преди… дето приличаше на анимация. То беше пай пи, нали? Чувала съм за тях. Едно време над тях са работили десетки хора. Стотици понякога.

— И на мене ми казаха така.

Застана зад нея и започна да натиска копчетата на подпорите. Бавно я спусна на земята. После се качи отгоре на рамката и отлепи жиците и датчиците от плътта й един по един, като масажираше освободената плът, за да стимулира кръвообращението — всяко негово движение беше методично, като че ли отдавна отработено.

— Не обичам екипи — обади се той, без да я поглежда. След това приклекна, отлепи двойните датчици от зърната на гърдите й и започна да ги разтрива нежно с палци. Те се надигнаха, възбудени от докосването му, но той беше продължил да работи нататък по тялото й и да я освобождава от коланите.

— Поставих си задача. Още преди години. Бях чувал за пай пи и за ограниченията на формата, но може би още тогава съм осъзнавал, че не е трябвало да бъде така. Потенциалът им е бил далеч по-голям, отколкото някога е хрумвало някому.