Счупеното колело полностью

— Но аз пак нищо не разбирам, Бен. Говориш несвързано. Сега тя се беше надигнала на лакти и се бе втренчила в него. Дланта му беше отпусната върху топлата вътрешна повърхност на бедрото й — пасивна, безразлична, както изглеждаше. Тя все още беше объркана. Беше толкова истинско. Събуждаш се — и после се събуждаш пак. А сега пък и това. Бен, наведен над нея с ръка на бедрото й, дрънка тези глупости за нещо, за което всички знаят, че е било технологически задънена улица. Тя поклати глава.

Погледът му изведнъж стана съсредоточен.

— Какво има?

— Но аз продължавам да не разбирам нищо, Бен! Това беше истинско! Знам го! Птицата, която полетя към мене през Зеленината, ароматът на кафе и пури. Онзи лек ветрец, който се усеща винаги, когато седнеш там. Нали знаеш, от въздуха, който циркулира в задните тунели. А и други неща…

Тя затвори очи и започна да си спомня:

— Лекото жужене от разговорите по масите. Дрънченето на чаши и чинии. Слабото бръмчене на фабриките надолу по нивата. Това постоянно трептене на всичко — отвори очи и го погледна умолително. — Беше истинско, Бен! Кажи ми, че беше!

Той поклати глава.

— Не. Всичко беше запис. До последната подробност.

— Не! — тя разтърси глава. — Искам да кажа — видях те там! Седеше там, срещу мене. Ти беше. Знам, че беше ти! И ти каза… — тя се напрегна да си спомни, след това кимна. — Ти каза, че не трябва да ме е страх от тях. Каза ми, че летенето е органичен инстинкт.

— Да, казвал съм го. Но не на тебе. И не в кафе „Бургундия“.

Тя се надигна и се вкопчи в раменете му — усети гладката текстура на плата — после протегна ръка и докосна лицето му. Усети грапавината на бузите — имаше нужда от бръснене. Той отново се разсмя, но този път тихо.

— Не можеш да ги различиш, нали? Кое е истинското — това или онова, другото? И все пак ти си тук, Катрин. Тук, с мене. Сега.

Тя задържа погледа си върху него, след това го откъсна уплашена и объркана.

— Онова преди — продължи той. — Онова, което си мислиш, че се е случило. То беше измислица. Моя измислица. То никога не се е случвало. Аз го направих.

Протегна ръка, повдигна брадичката й и нежно извърна лицето й отново към своето.

— Но това… това е истина. Това сега — той склони лицето си към нейното и докосна устните й с устни.

Очите й се разшириха — на лицето й се изписа смътно разбиране.

— Значи… — но сякаш тъкмо беше протегнала ръка да хване нещо и то бе изчезнало пред очите й. Лицето й помръкна. Тя сведе очи и поклати глава.

Той се изправи и пристъпи извън рамката. Взе от леглото синьото си копринено пау и й го подаде.

— Вземи, наметни го.

Тя пое дрехата — държеше я странно, взираше се в нея, сякаш не беше сигурна дали съществува или не; сякаш всеки миг щеше да се събуди и да открие, че всичко е сън.

Изправи се, загледан в нея. Очите му търсеха отговора в нейните. След това се извърна.

— Облечи го, Катрин. Облечи го, а аз ще направя кафе.

Лежеше на леглото му, обвита със синьото копринено пау, облегната на купчина възглавници, и отпиваше от кафето си.

Бен крачеше из стаята, от време на време спираше да я погледне, после продължаваше. Докато говореше, ръкомахаше — жестовете му бяха екстравагантни, експанзивни. Изглеждаше пълен с енергия; силното му атлетично тяло балансираше между естествена грация и неестествена напрегнатост като някой странен, великолепен звяр, чиято интелигентност се простира отвъд простото познание. Докато говореше, очите му блестяха, ръцете му се обръщаха във въздуха, сякаш го скулптираха, ваеха от него нови форми и силуети.

Гледаше го като омагьосана. Преди беше имала само бледа представа за това, което е той, но сега знаеше. Щом съзнанието й се проясни, тя откри, че изпитва страхопочитание пред огромността на постижението му. Толкова беше истинско…

Той спря до празната рамка, отпуснал леко едната си ръка върху подпората.

— Когато си казах, че имам проблем, не разбирах колко погрешно е да мисля за това като за проблем. Нали разбираш — това не беше нещо, което можеше да се постигне с някой и друг технически трик — беше по-скоро въпрос на големи усилия. Въпрос, който да обуздае енергиите ми чрез насочване към него. Или да ме направи по-наблюдателен.

На това тя се усмихна. Ако някой можеше да бъде по-наблюдателен от него…

— Така… Започнах с нещо като анимация. Десет завъртания в секунда, суров образ. Това ми даде стъпката, формата на нещото. После го развих в следващия му стадий. Детайлизирах го. Записвах го с двайсет и пет в секунда. Накрая го изглаждах и полирах, докато всяка отделна нишка стане идеална; презаписах го с петдесет в секунда. Бавно го правех по-истинско.

Ръцете му извършваха леки деликатни движения, сякаш измъкваха най-фините жички из стегнато кълбо нишки.

— Стана ми ясно, че наистина няма друг начин да се свърши. Само трябваше да го направя толкова истинско, колко вероятно можех.

— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — тя потръпна, засмя се — той я забавляваше. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!