Счупеното колело полностью

Но той вече го бе постигнал. И тя знаеше, че е така.

— Как? — той съвсем притихна. Слаба усмивка играеше по устните му, после изчезна. За момент тя не разбра какво прави той с тялото си, с изражението на лицето си. След това устата й се отвори изведнъж, шокирана от точността на имитацията му — стойката му, целият му вид.

И тогава той заговори:

— Но как? Не мога да разбера как си го направил. То е… — той потръпна и се засмя — мек, изненадан и женствен смях. — Не. Просто не е възможно. Не може да си го постигнал!

Беше идеално. Не точно тя, но идеално копие на всичко останало — на жестовете й, движенията на устата й, гласа й. Всеки нюанс и интонация бяха хванати точно. Сякаш говореше огледалото.

Тя се дръпна напред и разля кафето си.

— Това е…

Но не можа да го каже. Беше плашещо. Усети нервите й да се опъват. За момент всичко около нея се забави. Имаше усещането, че пада; после се взе в ръце.

Той я наблюдаваше, видя я как изглежда: фокусираше я през цялото време като обектив на камера, отбелязваше и съхраняваше всеки най-нов нюанс в поведението й.

— Трябва да прогледнеш, Катрин. Наистина да прогледнеш за нещата. Трябва да се опиташ да ги видиш от другата страна. Да навлезеш направо в тях и да разбереш как се чувстват. Няма друг начин.

Той спря — сега я гледаше по различен начин, сякаш преценяваше дали още следва мисълта му. Тя кимна, пръстите й отсъстващо триеха разляното по робата му кафе, но очите й бяха вече полузатворени, несигурни.

— Художникът — всеки художник — е и актьор. Функцията му е да мимифицира — дори и при най-голямата му изразителност. И като актьор трябва да се научи да играе с публиката си — той се усмихна, разтвори ръце, сякаш за да обгърне света, очите му блестяха тъмно от огромността на видението му. — Виждала си малка частичка от това. Поглеждала си към онова, което може да се окаже. Но то е по-голямо от това, Катрин. Много, много по-голямо. Това, което изживя днес, е просто най-слабо предположение за окончателната му форма.

Засмя се — кратка, остра експлозия от смях, която беше като вик от радост.

— Изкуството — за него говоря! Нещото, за което мечтаят всички истински артисти!

Бавно пусна ръцете си надолу. Усмивката изчезна от устните му и очите му внезапно станаха страшни. Сви юмруци, изви ги към гърдите си, тялото му се изви като на танцьор. За момент остана така, напрегнат, цял концентриран там, в центъра.

— Не изкуството такова, каквото го познаваш сега. Не… — разтресе глава като при голяма болка. — Не. Това ще бъде нещо почти непоносимо. Нещо ужасно и все пак красиво. Твърде красиво, за да се изкаже с думи.

Засмя се студено, очите му сега горяха с интензивност, която я изплаши.

— Ще бъде изкуство, което плаши, Катрин. Изкуство толкова студено, че ще прободе сърцето със студа си, и все пак същевременно толкова горещо, че ще избухне като малко слънце, изгарящо в тъмнината на черепа. Можеш ли да си го представиш? Можеш ли да си представиш на какво ще прилича подобно изкуство? — смехът му избухна отново — безжалостен, ужасен звук. — Това няма да бъде изкуство за слабите. Не. Подобно изкуство би разрушило дребосъците!

Тя потрепери, неспособна да откъсне очи от него. Сега той приличаше на демон, очите му — като тъмни, тлеещи въглени. Тялото му изглеждаше преобразено — ужасно, почти чуждо.

Тя седна рязко напред, чашата падна от ръцете й.

Срещу нея Бен видя падането й и забеляза как лежи на земята; видя как съдържанието й се разля по килима. Видя и го съхрани в паметта си.

Вдигна поглед към нея, изненадан видя как гърдите й са се измъкнали от робата и лежат между богатите сини гънки на дрехата оголени, странно чужди.

И както гледаше, желанието запулсира в него страшно — като разпален огън.

Седна до нея, протегна се под робата, за да докосне нежно меката топлина на плътта й, ръцете му бавно се плъзнаха нагоре, докато обхванаха гърдите й. После наведе лице към нейното и устните му меко закачиха нейните.

Тя се напрегна, трепереща в ръцете му, след това изведнъж се притисна към него, устата й трескаво търсеше неговата, ръцете й се спускаха надолу по него. Той потрепери, удивен от внезапната промяна в нея, от глада в очите й.

За момент се отдръпна, сведе поглед към лицето й, изненадан от силата на онова, което изведнъж изпита. После я бутна назад меко, нежно, прие каквото тя му предлагаше, прогони ярката, страшна светлина, която го беше държала в обятията си само преди мигове, остави се да се плъзне в тъмнината й като камък, падащ в сърцето на дълбок, тъмен кладенец.

— Е, министър Хен, за какво искахте да ме видите?

Хен Ю беше коленичил, главата му докосваше студения каменен под. Сега се изправи и за първи път вдигна поглед към своя танг.