Счупеното колело полностью

Разнесе се смях. Но той не разсея Сергей. Сега се беше развихрил — докато говореше, сочеше мишената си с ръка:

— Да, странна птица е този тук. Богат е и очевидно има здрави връзки. С ония Горе, така разправят. Обаче тук има и една загадка. Той не е от Града. И точно затова ни презира.

Тя се втренчи в Сергей — не разбираше нищо. Какво искаше да каже той? Всички бяха от Града. Нямаше откъде другаде да дойдат. Освен ако… сети се за ръкописните букви — за това, колко много неща, свързани с Бен, бяха странни — и за миг почувства как я облива несигурност. След това си спомни творението му — спомни си какво беше преживяла в рамката.

— Не си прав, Сергей. Не разбираш…

Сергей се надигна, заобиколи масата и се наведе над Шепърд.

— Не. Твърде добре разбирам даже. Тоя тука е шибана жаба, ето какво е. Буца кал.

Тя гледаше и двамата разтревожено, ужасена от онова, което щеше да се случи.

— Той е пиян! — възкликна тя умолително. — Не знае какво говори, Бен. Пиянски приказки! — но се боеше за него. Той не познаваше Сергей; не знаеше колко е проклет.

Бен я гледаше, без да обръща внимание на другия мъж. Изглеждаше спокоен, думите и физическото присъствие на онзи сякаш не го засягаха.

— Нека си каже приказката, любов моя. Това са само думи.

За първи път я беше нарекъл „любов моя“, но тя почти не го забеляза. Забелязваше само как самата кротост в думите на Бен възпламенява гнева на Сергей.

— Грешиш! — тросна се онзи ледено. — Не са само думи.

Бен се обърна и го погледна невъзмутимо.

— Когато глупак ти казва, че грешиш — радвай се!

Това дойде много на Сергей. Той се хвърли към него с протегнати ръце, мъчеше се да се вкопчи във врата му, но Бен го отблъсна и се изправи срещу му. Сергей дишаше тежко — беше бесен. Отново се хвърли към Бен, докопа дясната му ръка, опита се да я извие зад гърба му и да го събори на колене.

Катрин беше скочила на крака и пищеше:

— Не! Моля те, Сергей! Недей! Моля те, недей!

Келнерите тичаха към тях, опитваха се да си пробият път през тълпата и да ги разтърват, но блъсканицата около тяхната маса беше прекалено голяма.

С груба сила Сергей събори Бен на земята и изсумтя. После изведнъж Бен се претърколи напред и извади противника си от равновесие. Сергей се препъна и се тръшна върху един стол. Когато се изправи, от бузата му течеше кръв.

— Копеле недно…

С яростен рев отново се хвърли към Бен, но рефлексите на Бен бяха много по-бързи. Щом Сергей се метна към него, той се дръпна встрани, сграбчи дланта на Сергей и я изви.

Разнесе се хрущене на чупещи се кости. Сергей изпищя и падна на колене, притиснал към гърдите си безполезната си ръка.

Бен се наведе над него с разкрачени крака, здраво стъпили на земята. Гърдите му се надигаха на пресекулки. После сви рамене.

— Без да искам…

Но вече се беше свършило. Ръката на скулптора беше строшена и премазана. Започна да се надува. Сергей я побутна леко с пръст, изстена и се строполи в безсъзнание.

Бен отстъпи назад и огледа сцената. След това се обърна и погледна към Катрин. Тя стоеше там, притиснала длани към устата си, втренчена в ранения.

— Бен… — едва успяваше да овладее гласа си. — О, Бен, какво направи?!

Докато вървяха по Главната към транзитния изход, Мег се озърташе. Въздухът беше неподвижен като въздуха вътре в запечатана кутия. Това беше първото нещо, което забеляза. Въздухът дори не трепваше, нямаше шумолене на листа, тих плисък на вода, жужене на насекоми. Вместо това между саксиите се мотаеха момченца със спрейове и пръскаха цветята или пък поливаха огромните дъбове, посадени в грамадни ями в пода. По клоните им висяха клетки: огромни, живописни позлатени клетки, пълни с яркоцветни птици. Но тук нищо не летеше. Нищо не се огъваше и не танцуваше под открития вятър.

— Така им харесва — беше казал Бен, сякаш това обясняваше всичко. После се намръщи и я погледна. — Но не е достатъчно. Нищо тук не е достатъчно. Това са само повърхности. Тук няма никаква дълбочина. Никакви корени.

Това беше първата сутрин на Мег в Града, макар че тук „сутрин“ означаваше просто промяна в силата на осветлението. Отвън, зад стените на Града, беше все още тъмно. Но тук този природен факт нямаше никакво значение. Из целия Град Европа времето беше еднакво, управлявано не от местната смяна, а в съгласие с изгрева и залеза на слънцето над източния край на Града.

Сутрин. Още една несъвършена имитация. Също като дърветата, цветята, птиците думата губеше острата си отчетливост тук, където нямаше слънце, което да я направи истинска.

Качиха се петдесет нива нагоре. Това беше така наречената „открита палуба“ и тя наистина внушаваше чувство за пространство и откритост. Тук нямаше тесни коридори, нямаше таван, който да можеш да пипнеш с пръст; но въпреки това Мег се задушаваше. Не беше като да се намираш в къща, където можеш да отвориш вратата и да излезеш сред градинската свежест. Тук, накъдето и да погледнеше, човек се натъкваше на стени.

Беше ужасно. Все едно си в клетка.

— Как издържаш тук?

Той се огледа, после протегна ръка и хвана нейната.

— Знаеш ли, много ми липсваше. Тук ми беше… трудно.

— Трудно?