Счупеното колело полностью

Цялата я беше събудил за живот; бе се усмихвал, бе я целувал нежно, говорил й бе да почака, докато й донесе закуска, но се беше забавил твърде дълго. Откри го в кухнята, отсъстващо втренчен в ръцете си; приборите за закуска бяха недокоснати.

— Какво има? — бе попитала. — Какво стана?

Но той мина покрай нея, сякаш тя не беше там. Прекоси стаята и седна на леглото. Толкова тих, толкова самовглъбен, че я беше изплашил.

— Бен? — повика го тя, докато оставяше подноса до него. — Приготвих закуска. Няма ли да я споделиш с мене?

Той вдигна поглед към нея.

— Какво?

— Закуска — усмихна се тя, после коленичи до него и положи ръка на коляното му.

— А… — усмивката му беше вяла — по-скоро знак за усмивка.

— Какво има, Бен? Моля те. Не съм те виждала такъв преди.

За момент той не направи нищо. След това бръкна в джоба на халата си, измъкна нещо и й го подаде.

Беше писмо. Взе го от него, пипайки внимателно — усещаше нещо странно.

Седна на пода в краката му, внимателно разгъна писмото — сякаш беше старо и крехко като книгата, която й бе дал — хвана прегънатите листове и ги изглади в скута си.

За момент се поколеба — заля я внезапно предчувствие. Ами ако има друга жена? Някоя бивша любовница, пишеща, за да си го върне — да й го отнеме? Или е нещо друго? Нещо, което му е трудно да сподели с нея?

Погледна към него, после върна поглед и започна да чете.

След известно време вдигна очи.

— Сестра ти?

Той кимна.

— Иска да ми дойде на гости. Да види с какво се занимавам.

— А… — но странно, не се чувстваше успокоена. В тона на писмото имаше нещо, което я притесни. — А ти не го искаш?

Той кимна отново; устните му бяха здраво стиснати.

За момент се загледа покрай него в книгите по полицата до леглото. Книги, за които никога преди не беше чувала, със заглавия толкова странни, колкото и кожената подвързия на кориците им; книги като „Ернест Берхтолд“ на Полидор, „Фермерът от Ингълудската гора“ на Хелм, „Елинор“ на По, „Силата на привличането“ на Браун и „Манфред“ на Байрон. За миг се взря в тях, сякаш за да ги проумее, после пак го погледна. Сгъна листовете, плъзна ги обратно в плика, след което му го подаде.

— Дойдох тук, за да се измъкна от всичко онова — каза той, докато взимаше писмото. За момент го погледна страшно, сякаш беше живо същество, след това го пъхна обратно в джоба си. — Това тук… — посочи рамката, книгите и картините по стените, личните вещи, пръснати из цялата стая, после сви рамене. — Е, то е различно, всичко това.

Тя се сети за Лоте и Волф — започваше да разбира.

— В дома ти е различно. Това ли искаше да кажеш? И от това си се чувствал скован?

Той сведе поглед към ръката си — към лявата ръка, чиято китка беше отрязана — след това пак погледна към нея.

— Може би.

Видя го как се усмихна — слабо, вгледан навътре, сякаш искаше да събере в ръката си всички парчета наведнъж.

— Закуската ти — напомни му тя. — Трябва да я изядеш. Ще изстине.

Погледът му се върна, изведнъж отново фокусиран върху нея. После, като че ли беше решил нещо, се протегна, хвана ръката й и я привлече към себе си.

— Зарежи закуската. Ела. Да се връщаме обратно в леглото.

— Е? Носиш ли досието?

Хен Чан-йе се обърна и щракна с пръсти. Слугата му веднага се приближи и с поклон му подаде завързан с коприна свитък.

— Мисля, че тук ще намериш всичко, което ти трябва — каза Хен и му го подаде. — Но кажи ми, Новачек, защо искаш да знаеш нещо за онзи? Да не би пътищата ви да са се кръстосали по някакъв начин?

Сергей Новачек погледна към Хен, след това сведе поглед към свитъка.

— Не е твоя работа, но не, пътищата ни не са се пресичали. Просто нашият приятел Шепърд е малко нещо загадка, а аз мразя загадките.

За момент Хен Чан-йе се взря в Новачек, овладявайки студения гняв, който усещаше в негово присъствие. Хун мао нямаше представа в какви неприятности се е забъркал.

— Ако си си направил разследването, мога ли да го взема? — попита той — зададе поредния въпрос от онези, които чичо му беше настоял да зададе.

Новачек вдигна поглед и сви свитъка.

— Това ли е всичко?

Хен се усмихна.

— Знаеш как е: колкото по-богат е човек, толкова по-малко има в досието. Онези, които могат, си купуват анонимност.

— И ти мислиш, че и тук е станало така?

— Бащата на момчето е много богат. Достатъчно богат, за да му откупи пътя към Оксфорд без каквито и да било приемни изпити.

Новачек кимна; в думите му явно се усещаха следи от горчивина:

— Знам. Видях архивите на колежа.

— А… — Хен кимна едва-едва, отбелязвайки какво каза другият.

— А бронзът?

Хен Чан-йе леко се извърна. Слугата отново се появи до него — този път носеше проста обвита с лед торбичка. Хен я взе и се обърна с лице към Новачек. Изражението му изведнъж беше станало много по-твърдо, очите му — студено враждебни.

— Това ми струва скъпо. Ако имаше някакъв начин да мога да взема назаем един милион юана, щях да постъпя по-скоро така, отколкото да моля за помощ чичо си. Но преди да ти го предам, бих искал да знам защо ти е. Защо си мислиш, че струва един милион юана?