Счупеното колело полностью

Виганд се поклони дълбоко, после се обърна и напусна стаята. „Свестен човек — мислеше си Де Вор, докато го наблюдаваше как се оттегля. — Интелигентен и надежден въпреки онази неприятност с Леман и съобщението.“

Той се изправи и заобиколи масата, после се спря пред огромната увеличена снимка на петимата водачи на Пин Тяо, която Виганд беше закачил на стената.

Образите върху черно-бялата фотография бяха ясни и контрастни, лицата на петимата терористи, увеличени до естествен размер, се открояваха отлично. В центъра беше Гезел. Снимката бе направена десет или петнайсет секунди след началото на срещата, миниатюрните оптични камери се бяха активирали, когато той кимна, за да обърне внимание върху половината карта, лежаща на масата пред Гезел. Намерението му беше чисто и просто да запечата образите на другите четирима водачи на Пин Тяо, така че по-нататък те да бъдат проследени от службите за сигурност. Обаче това, което снимката най-ясно бе уловила, беше силното им, почти безумно подозрение. Де Вор се усмихна. И тогава беше почувствал нещо подобно, но бе твърде погълнат от собствените си планове и игри, за да му обърне достатъчно внимание. Сега, като го видя толкова ясно изразено, толкова осезаемо, той осъзна, че е пропуснал нещо наистина важно.

Те се страхуваха — да, но имаше и нещо повече от това. Те бягаха. Цялото им перчене беше просто фасада. Шумът, който вдигаше Гезел, прикриваше основния му страх, че някой ще се появи и просто ще ги изтрие от лицето на земята. Тях и всичко, за което се борят. Те бяха изтърпели твърде много поражения, твърде много предателства от собствените си среди. Бяха се превърнали в параноици, страхуващи се от собствената си сянка.

Но това беше добре. Той можеше да го използва. Така щеше да има преимущество, когато отново се срещне с тях след два дена.

Той прехвърли през ума си фактите, които вече му бяха известни. Мъжът хан най-вляво на снимката беше Шен Лу Чуа, компютърен експерт, дипломиран математик. Беше в средата на трийсетте, имаше продълговато и изпито гладко избръснато лице. До него седеше доста красива на външен вид жена с фино изваяни черти — истинска хун мао, въпреки че тъмната й хубава коса беше подстригана като на хан. Тя се казваше Емили Ашър и беше икономист. По-интересен за Де Вор обаче беше фактът, че тя е любовница на Гезел. От другата страна на Гезел, втора отдясно наляво, седеше жената хан — Мао Лян. Тя беше доста интересна. Четвъртата дъщеря в доста известна Низша фамилия, тя беше отгледана и образована на първо ниво. Като тийнейджърка обаче се бе разбунтувала срещу своите възпитатели и след едногодишни пререкания в дома си внезапно бе изчезнала някъде из долните нива, появявайки се едва сега, след пет години, като член на Пин Тяо.

Последният от петимата — най-вдясно на снимката, беше Ян Мах. Той беше висок, трийсет и тригодишен мъж с широки рамене, със стигаща до тях дълга, сплетена коса и гъсто набола брада. Работеше като служител по поддръжката към Министерството за рециклиране на отпадъците. Това беше подходяща работа за член на Пин Тяо, тъй като му позволяваше бързото и напълно законно движение между различните нива. Освен това обаче Мах имаше преимуществото да бъде и доброволец в запасния корпус към службите по охрана с разрешително за носене на огнестрелно оръжие. В средите, в които той се движеше и работеше, това представляваше идеално прикритие за неговите ко мин дейности.

Мах беше единственият от петимата на снимката, който не гледаше Де Вор. Беше свел поглед към една подложка за писане на масата. Върху нея бяха оформени пиктограми, които доста ясно можеха да бъдат разчетени: „Йен то чу луан лун то чу хан.“ Твърде многото хора създават хаос, прекалено многото дракони причиняват недоимък.

Тази подробност беше интересна. Ако Гезел бе водачът, то Мах беше скритата сила. Той наблюдаваше, въздействаше, направляваше групата в идеологическо отношение.

Някой рязко почука на вратата.

— Влез!

На прага застана Леман.

— Гостите ни са вече тук, сър.

Де Вор се позабави — отбеляза си колко добре изглежда албиносът в униформа — после кимна.

— Добре. Слизам след секунда. Заведи ги в трапезарията и се погрижи да бъдат обслужени както трябва.

Леман се поклони и излезе.

Де Вор се извърна и хвърли още един кратък поглед към уголемените до естествените си размери лица на петимата терористи.

— Когато една врата се затваря, друга се отваря.

Той се засмя, след това се запъти към бюрото си и набра кода, с който се свързваше с площадката за кацане. Кубини, неговият човек там, отговори веднага.

— Владеем ли положението?

— Всичко е както наредихте, ваше превъзходителство.

— Добре. Не желая погрешни стъпки. Разбрано?

Прекъсна връзката, преди Кубини да може да му отговори, после се пресегна и извади папка от чекмеджето. Поспря за миг, огледа кабинета си, осъзнавайки значимостта на момента. След това даде израз на удоволствието си — изсмя се рязко — затвори шумно чекмеджето и излезе.