Счупеното колело полностью

Де Вор се засмя, после измъкна четири тънки пакета от туниката си и като извади съдържанието им, ги прикрепи към леда от всяка страна на правоъгълната форма на сейфа. Приличаха на малки обръчи — като змии, които сами изяждат опашките си. Четири подобни обръча — много по-големи, с разрушителна мощност, хилядократно надвишаваща тази на тези дребни, пръстеноподобни версии — бяха започнали всичко това преди десет години, когато бяха пръснали на парчета Имперския солариум, убивайки министъра на танга, Лу Кан, и съветниците му. Сега по-малките им братя щяха да го снабдят със средства да продължи тази Война.

Усмихна се, после влезе в една от страничните стаи и легна на пода. След миг експлозията разтърси помещението над него. Изчака няколко секунди, след това се изправи и отново се върна вътре. В дежурната стая цареше хаос. Прах изпълваше въздуха; машинария и парчета човешка плът и кости покриваха стените и пода. Там, където бе стоял сейфът, стената беше разрушена, докато самият сейф, незасегнат от експлозията, се бе катурнал напред и сега лежеше в средата на стаята, покрит с останки.

Свали туниката си и я уви около сейфа, после го повлече бавно по пода и към асансьора. Погледна назад към стаята, след това се протегна и активира асансьора. Този път нямаше нужда от главата — не се проверяваха нито онези, които напускаха стаята, нито които използваха асансьора, за да се качат нагоре. И това също беше пропуск в мисленето им. Той би го уредил иначе: би направил по-лесно влизането, по-трудно — излизането. По този начин човек би хванал в капан противника си, би го обкръжил. Както в уей чи.

Горе го чакаше Леман с чиста туника под мишница.

— Как вървят нещата? — попита Де Вор, докато бързо се събличаше и се напъхваше в тъмнозеления гащеризон.

Леман се взря в сейфа.

— Пин Тяо са задържали сектора си. Започнахме да разтоварваме амунициите през най-горната източна врата. Виганд докладва, че каналите на сигурността са претоварени с новини за атаката. Оттук нататък всеки момент трябва да очакваме контраатака.

Де Вор погледна рязко нагоре.

— Тогава най-добре бързо да се омитаме оттук, нали?

— Наредих четири човека да чакат отвън и на още двама — да задържат западния транзитен асансьор. Казах на Пин Тяо, че не работи.

— Отлично. Нещо друго?

— Добри новини. Бунтът в Брауншвайг се е разпрострял и в съседния хсиен. Изглежда приятелите ни бяха прави. Там се е превърнало в барутен погреб.

— Може би… — Де Вор се замисли за момент, после кимна. — Добре. Повикай онези мъже тук. Искам това да е навън, преди Пин Тяо да открият какво сме направили. След това ще взривим мостовете.

Ли Юан стана веднага, без да изчака танговете да разрешат спора си. Излезе на широката тераса и застана до балюстрадата, взирайки се през синята необятност на Каспийско море към далечния бряг. Миг по-късно към него се присъедини синът на Вей Фен, Вей Чан Ин, треперещ от гняв.

Никой от тях не проговори за известно време, после Вей Чан Ин повдигна брадичка. Гласът му беше студен и ясен — гласът на самото основание.

— Проблемът е, че Ван Со-леян е прав. Не сме се адаптирали към времето.

Ли Юан изви глава, взря се в профила на по-възрастния мъж.

— Може би е така. Но има начини подобни неща да се кажат.

Вей Чан Ин малко се поотпусна, след това слабо се усмихна.

— Маниерите му са ужасни, нали? Може би това има нещо общо с факта, че като дете е бил заточен.

Очите им се срещнаха и двамата се разсмяха.

Ли Юан се обърна с лице към Вей Чан Ин. Най-големият син на Вей Фен беше трийсет и шестгодишен; висок, добре сложен мъж с високо чело и красиви черти. Очите му се усмихваха, макар че на моменти можеха да бъдат проницателни, дори ужасяващи във втренчеността си. Ли Юан го познаваше от рождението си и винаги му се беше възхищавал, но сега вече бяха равни по сила. Разликата във възрастта не означаваше нищо покрай ролята им на бъдещи тангове.

— Какво иска, как мислиш?

— Баща ми мисли, че той създава проблеми.

— Но ти не смяташ така.

— Аз мисля, че той е умен млад мъж. По-студен, с много по-силен контрол, отколкото изглежда. Онова представление там вътре — смятам, че той играеше.

Ли Юан се усмихна. Точно това си бе помислил и самият той. Обаче пък беше възхитително. Беше видял гнева по лицата на баща си и на по-старите тангове. Ако целта на Ван Со-леян беше само да ги ядоса, той бе успял напълно. Но защо? Какво можеше да цели с такава тактика?

— Съгласен съм. Но въпросът ми остава. Какво иска той?

— Промяна.

Ли Юан се поколеба, очакваше Вей Чан Ин да продължи. Но Чан Ин беше приключил.

— Промяна? — смехът на Ли Юан изразяваше неверие. След това със слаба тръпка на отвращение разбра какво съдържаха думите на братовчед му. — Искаш да кажеш…

Изречението остана недовършено, но Вей Чан Ин кимна. Говореха за убийството на Ван Хсиен. Гласът на Чан Ин се снижи до шепот.

— Общоизвестно е, че той мразеше баща си. Ще има смисъл, ако омразата му се разпростре върху всичко онова, което е било скъпо за баща му.

— Седмината?

— И самото Чун Куо.