Счупеното колело полностью

Ли Юан бавно поклати глава. Беше ли възможно? Ако е така… Преглътна, после погледна настрани ужасен.

— Тогава той никога не трябва да стане танг.

Вей Чан Ин се засмя кисело.

— Де да беше толкова лесно, братовчеде. Но внимавай какво говориш. Младият Ван има уши на неочаквани места. Между нас няма тайни, но дори и сред нас има неколцина, които не знаят кога да говорят и кога да мълчат.

Отново нямаше нужда да се казва нещо повече. Ли Юан разбра веднага за кого говореше Вей Чан Ин. Ху Тун-по, младият танг на Южна Америка, напоследък беше прекарал много време с Ван Со-леян в имението му.

Отново потръпна, сякаш слънчевата светлина внезапно се беше лишила от силата си да го стопли, после се протегна и положи длан върху ръката на Вей Чан Ин.

— Баща ми беше прав. Това са лоши времена. Още сме Седмина. Дори някой да се окаже слаб, ако по-голямата част останат силни…

Вей покри ръката на Ли Юан със своята.

— Както кажеш, добри ми братовчеде. Но аз трябва да вървя. Има много работа за вършене.

Ли Юан се усмихна.

— Бизнесът на баща ти?

— Естествено. Ние сме ръцете на бащите си, не е ли така?

Ли Юан го наблюдаваше как се оттегля, после се извърна обратно и се облегна на балюстрадата, взирайки се навън. Но този път мислите му се върнаха към деня, когато баща му го беше извикал и го бе представил на служителя с острото лице, Су Лу Шан. Онзи следобед беше променил живота му, защото тогава бе научил за Голямата измама и за министерството, което беше създадено да я администрира.

Историята разказва, че великата флота на Пан Чао акостира тук, на бреговете на Астрахан, през 98 г. от н.е. Той хваща в капан гарнизона на Та Цин между морските си сили и втора огромна сухопътна армия и след продължила три дена битка забива жълтото драконово знаме на императора над стените на стария град. Но историята лъже. Пан Чао наистина е прекосил Каспийско море, за да се срещне с представители на Та Цин — консули на могъщия римски император Траян. Но никаква огромна армия от хан никога не е слизала на този пустинен бряг, никой хан не е прекосявал огромната верига на Урал и не е влизал в Европа като нашественик. Никой, докато не е дошъл великият диктатор Цао Чун.

Ли Юан потръпна, после се извърна, ядосан на себе си. Лъжи или не, но това беше светът, който бяха наследили; нямаше полза подробно да се спират на алтернативите. Доста време бе постъпвал така и това почти го беше унищожило. Сега бе стигнал до края: беше установил мир със света на проявленията. Обаче понякога — както сега — булото се плъзваше и той се оказваше изпълнен с желание то да може да се разлети на части, а той да може да каже: „Това е истината за нещата.“ Но беше невъзможно. Самото небе щеше да се срути, преди думите да успеят да напуснат устните му. Отново се втренчи във вратата, гневът му се фокусира още веднъж върху онова парвеню, Ван Со-леян.

Промяна… Беше ли прав принц Вей? Промяна ли искаше Ван Со-леян? Умираше ли да види как Великото колело се завърта още веднъж — на каквато и да е цена? Ако да, трябва да действат, за да го спрат. Защото Промяната беше невъзможна. Немислима.

Или пък беше?

Ли Юан се поколеба. Не, помисли си той, не и немислима. Не и сега. Дори и така, не можеше да стане. Не можеха да го допуснат. Баща му беше прав: Промяната беше големият разрушител; въртящото се Колело премазваше всичко под себе си — без да прави разлика. Винаги е било така. Ако имаше една-единствена причина за съществуването на Седмината, то тя беше тази — да предпази Колелото от завъртане.

С нова тръпка се обърна обратно, тръгна, ролята му в нещата изведнъж му стана ясна. Да, той щеше да бъде спирачката, блокировката, която ще предпази Колелото от завъртане.

Де Вор спря на завоя и се прилепи към стената на коридора, ослушвайки се. Четиримата мъже зад него спряха да починат, поеха си въздух; сейфът лежеше в мрежата между тях. Отпред се чуваха шумове — стъпки, приглушен звук от гласове. Но чии? Предполагаше се тези нива да са празни, а пътят към моста — чист.

Де Вор се обърна и посочи вратата вдясно. Без да е необходимо да им се казва, те прекосиха пространството и влязоха вътре. Доволен, Де Вор се придвижи наляво, тръгна надолу по коридора бързо, тихо, наясно, че гласовете се усилват, докато се приближава към кръстовището. Преди да завие, спря и се промъкна в странична стая, после изчака с ухо, долепено до вратата. След като бяха отминали, той отново се плъзна навън, зави надясно и ги последва.

Пин Тяо. Беше сигурен. Но защо бяха тук? И какво правеха?

Десет човека. Може би повече. Освен…

Нямаше причина за подозренията му, но той знаеше, че дори и да имаше, щеше да е прав. Те бяха от Пин Тяо. Но не всички. Бяха взели пленници. Може би офицери от сигурността с високи чинове. Но защо? За откуп? Или имаше друга причина?