Счупеното колело полностью

Намръщи се и затича тихо, знаейки, че трябва още да се приближи до тях, да се увери, че е прав, защото ако бяха взели пленници, имаше нещо, което той трябваше да знае. Нещо, което можеше да използва. Предварително се беше споразумял с Гезел, че няма да има пленници, но на Гезел не можеше да се има доверие.

Мостът беше отпред, коридорът в далечната му страна — прочистен от хората му по-рано. Но как го бяха разбрали? Не беше казал нищо на Гезел. Което означаваше, че имат човек вътре в организацията му. Или бяха платили на някой негов приближен за информацията. Дори и така, не знаеха за сейфа. Само той знаеше за него.

Сега бяха много по-близо. Сега ясно можеше да ги чува. Три — не, четири — гласа. Бяха забавили темпото, когато се приближиха до моста, сега бяха внимателни, подозрителни за някой капан. Следващият завой беше само на двайсет чи пред тях. Оттук щеше да е в състояние да ги вижда ясно. Но беше рисковано. Ако те го видеха…

Де Вор забави крачка, после спря точно преди кръстовището, наведе се надолу, заслуша се пак. Бяха спрели може би за да изпратят някой от хората си пред тях през моста. Изчака, след това, когато чу викът да се връща, все още ниско наведен, подаде глава иззад ъгъла, където не биха очаквали да видят някого.

Схвана всичко с един поглед, после бързо се дръпна назад. Петима от Пин Тяо и осем завързани пленници. Както си бе помислил. Не бяха в униформа, но по мустаците им и по начина, по който бяха вързали косите си, можеше да прецени, че са офицери. Подобни неща бяха знак за чина — толкова непогрешим, колкото и знаците на гърдите на униформите им.

Така. Гезел взимаше пленници. Щеше да разбере защо, после да изправи човека пред фактите. Щеше да бъде забавно да чуе какво обяснение ще даде. Междувременно човекът му в далечния край на моста можеше да ги проследи; да открие къде отвеждат пленниците си.

Усмихна се и беше на път да завие, когато чу стъпки да се връщат към него.

— Давайте през моста! — извика глас много по-близо отпреди. — Сега бързо! Ще се срещнем по-късно!

Де Вор си пое дълбоко въздух, после измъкна оръжието си. Погледа го за момент, след това го плъзна обратно в кобура му. Не. Трябваше да бъде тих. Все пак ножът беше също толкова ефикасен, ако ставаше въпрос да се убие човек.

Бързо му хвърли поглед, чудейки се дали трябва да се скрие, и остави мъжа да мине покрай него, след това реши обратното. Беше почти сигурен, че не го бяха видели, така че елементът на изненадата щеше да е на негова страна.

Когато стъпките се приближиха, той се прилепи към стената. После, когато мъжът зави зад ъгъла, се протегна и го дръпна към себе си, като го завъртя и го притисна през гърдите — дясната му ръка стискаше мъжа за гърлото, острието на ножа беше плътно притиснато под брадичката му.

— Извикаш ли, си мъртъв — меко каза в ухото му.

— Търнър!… — Шепотът беше изненадан.

— Шен Лу Чуа — отговори тихо той, стягайки хватката си около хана. — Каква изненада да те срещна тук.

Водачът на Пин Тяо преглътна мъчително, но продължи да държи главата си гордо вдигната, без да показва и следа от страх.

— Какво правиш тук?

Де Вор меко се засмя.

— Забравяш кой държи ножа, Шен Лу Чуа. Защо Гезел взема пленници?

— Видя?… Естествено.

— Е?

— Мислиш, че ще ти кажа? — изсумтя Шен.

— Няма значение. Знам какви са намеренията на Гезел.

Подигравателният смях на Шен го потвърди. Идеята беше негова. И Гезел не знаеше нищо за това. Което само по себе си беше интересно. Означаваше, че в редиците им има разцепление — разделение, което можеше да вкара в сметките. Но, защо да е изненадан? В края на краищата и те бяха хора.

— Не знаеш нищо…

Но Де Вор беше спрял да слуша. Притискайки Шен по-здраво, той вкара върха на ножа през гърлото на хана в устната му кухина, след това го пусна да падне. За момент се загледа как Шен лежи там, борещ се да измъкне острието, от разкъсания му ларинкс излизаха къси клокочещи звуци, после пристъпи напред и като коленичи над мъжа, рязко завъртя главата му назад и му счупи врата.

Хун Миен-ло седеше зад бюрото в кабинета си; малък, прикрепен към плота екран пред него се изпълваше с фигури. Пред него с наведена глава стоеше Сун Ли Хуа, вътрешният шамбелан.

— Викали сте ме, канцлер Хун?

Хун Миен-ло погледна към Сун, след това продължи да командва фигурите от клавиатурата.

— Забави се, майстор Сун.

Главата на Сун продължаваше да е сведена.

— Аз съм зает човек. Трябва да се организират много неща за господаря ми.

Хун изсумтя.

— И кой е този господар, Сун?

Сун едва се усмихна.

— Същият господар, на когото и двамата служим.

Хун Миен-ло вдигна глава и се взря в Сун, после се засмя и като се протегна, извъртя екрана така, че мъжът да може да го види.

— Разпознаваш ли тези фигури, майстор Сун?

Сун вдигна глава за първи път, изучавайки екрана. После пак погледна към Хун, изражението му не се бе променило.

— Изглеждат като сметките за домакинството, канцлер.