Счупеното колело полностью

— И са точно това. Но са сгрешени. Били са подправени. И то не веднъж, а постоянно, доколкото мога да разбера. — Изключи екрана, после седна назад с усмивка. — Някой е източвал от тях доста значителни суми през последните четири години.

Сун открито срещна погледа му.

— И?

Хун кимна, възхитен от самообладанието на мъжа.

— И има само трима души, които са могли да го направят. Разпитах другите двама и стана ясно, че те са невинни. Което означава, че оставаш само ти, майстор Сун. Просперитетът на семейството ти през тези изминали четири години е огромен.

— Обвинявате ме в незаконно присвояване, канцлер Хун? Хун Миен-ло се усмихна.

— Да.

Сун отново се взира в него известно време, после се засмя.

— И това ли е всичко? Защо, ако всеки служител, който е бъркал в касата, трябва да бъде арестуван, Седмината бързо ще се озоват съвсем лишени от слуги.

— Може би да. Но тебе те хванаха, майстор Сун. Имам достатъчно доказателства, за да бъдеш изпратен в Мрежата.

Сун го погледна пак необезпокоен, усмивката му — непомръднала. Разпознаваше големия изнудвач в момента, в който го видеше.

— Какво искате, канцлер? Каква е истинската причина за тази среща?

— Мислиш, че имам задни цели, така ли е, майстор Сун?

Кръглото лице на Сун се раздвижи, после той седна без покана, чертите му имаха по-сериозно изражение.

— Ние сме реалисти, вие и аз. Знаем откъде духа вятърът.

— Какво искаш да кажеш?

Сун се отпусна назад, лицето му се изпълни с внезапно сметкаджийство.

— Имахме късмет, вие и аз. Събитията упорито се развиваха в наша полза през последната година. Ние се издигнахме, докато останалите отпаднаха. Семействата ни са силни, родовете ни — могъщи.

— Е, и?

Сега устните на Сун се усмихваха, но очите му бяха все още студени и остри.

— Ето какво имам предвид. Трябва да бъдем съюзници, Хун Миен-ло. Съюзници, не врагове.

Хун Миен-ло се наведе към него, изражението му изведнъж стана твърдо, безкомпромисно.

— Ами ако кажа „не“?

За първи път през лицето на Сун Ли Хуа премина тръпка на несигурност. После той се взе в ръце и се разсмя.

— Нямаше да разговаряте с мен, ако вече бяхте взели решение. Щяхте да наредите да ме арестуват. Но това не е вашата цел, нали? Искате нещо от мен.

Но Хун се взираше в него, вече ядосан.

— Нямаш ли уши, човече? Не разбираш ли ситуацията, в която се намираш? — Той поклати глава удивен. — Позволяваш си да поставяш ултиматум, Сун Ли Хуа. Ти уби танга. И дори и най-слабият шепот в нечии уши, че си замесен, ще доведе до сигурната ти смърт.

— Нямате доказателства… — започна Сун, после разбра, че онова, което Хун казва, е вярно. За такова нещо нямаше нужда от доказателства: достатъчно беше, че подозрението съществува. И тогава му стана ясно към какво се стремеше Хун Миен-ло — защо бе повдигнал въпроса за подправените сметки. Хвърлянето в Мрежата щеше да го направи уязвим. Щеше да го постави извън протекцията на закон и род. За момент сериозно се втренчи в ръцете си. Нищо не можеше да направи. Хун Миен-ло държеше всички козове.

Наведе глава.

— Какво желаете?

За момент, докато се наслаждаваше на победата си, Хун Миен-ло изгледа Сун Ли Хуа. Преди известно време искаше да го унижи. Днес, принуден от принца да действа, беше поел риска: бе заложил на това, че предположението му за Сун и за стария танг е вярно. И бе спечелил. Но това беше само началото. Следващата стъпка значително повдигаше мизата. Този път той рискуваше собствения си живот.

Дотук ръцете му бяха останали чисти. Дотук други бяха изпълнявали всичко, което той бе пожелавал, сякаш само за да му помогнат. Но сега…

Пое си дълбоко въздух — изучаваше мъжа, искаше сам да се убеди, че точно това е, което иска. После спокойно, с овладян глас, отговори на Сун:

— Ще ти кажа какво искам. Искам да убиеш пак. Искам да убиеш новия танг, Ван Та-хун.

Лицето на Емили Ашър беше потъмняло от гняв, ноздрите й потрепваха, разширените й очи се взираха в Гезел. Стоеше с лице към него, с ръце на кръста, с предизвикателно навирена брадичка.

— Давай! Изправи го пред това! Обзалагам се, че копелето ще го отрече!

Гърдите на Гезел се повдигаха и спускаха тежко. Новината за смъртта на Шен го беше разтърсила силно. А нещата вървяха толкова добре…

— Сигурна ли си?

Тя издаде остър, горчив звук на отвращение.

— Беше неговият нож. Острие с перлена дръжка. Този, който му конфискувахме, когато дойде да се срещне с нас онзи път.

— Ясно…

Тя се приближи, гласът й се снижи до шепот.

— Ще го убиеш, нали? Както каза, че ще направиш, ако ни измами?

Гезел потръпна неволно, после кимна.

— Ако е вярно — меко каза той. — Но той ще го отрече.

— Ала ти знаеш, че е вярно.

— Да… — той се обърна и погледна към мястото, където стоеше албиносът и ги наблюдаваше как разговарят. — Къде е той? — поиска да знае, гласът му се повиши за първи път, откакто се бяха изкачили с асансьора.

— Ще дойде тук — студено отговори Леман.

— А ако не дойде? — меко му каза Ашър.

— Тогава ще умрем тук — рече Гезел; не погледна към нея, а върна студения поглед на албиноса.