Счупеното колело полностью

„Убити са — обади се настойчиво един брутален глас вътре в него. — Остават само пепел и горчивина.“

Той се извърна буйно, ядосан сам на себе си. Сега нямаше да може да спи. Така адски изморен, както беше в момента, щеше да лежи — буден, неподатлив на хилядите горчиво-сладки образи, които щяха да го навестят.

— Сун Ли Хуа! — извика той нетърпеливо, като с една ръка поотмести встрани прозрачната завеса. — Донеси ми нещо за сън. Може би хо йе или може би тон чи.

— Веднага, чие хсия.

Вътрешният шамбелан се поклони ниско и отиде да изпълни онова, което му беше наредено. Ван Хсиен го наблюдаваше как тръгва, после се извърна и погледна към огромното ниско легло, разположено в далечния край на спалнята. Прислугата почти го беше оправила. Копринените чаршафи бяха обърнати, цветята отстрани — сменени, а нощните му роби — извадени и готови за прислужничките.

Лицевата табла на леглото сякаш изпълваше крайната стена; кръгът на Ю лун, Лунния дракон, символа на Седмината, се врязваше дълбоко в дървото. Седемте дракона образуваха голямо колело, техните царствени муцуни се събираха в центъра на главината, гъвкавите им, мощни тела изграждаха спиците, а опашките им — рамката. За момент Ван Хсиен се загледа втренчено в леглото, после кимна, сякаш беше доволен. Но дълбоко в себе си, на равнище, което не би могло да бъде назовано с думи, той чувстваше някакво безпокойство. Войната, убийството на синовете му — тези неща го бяха направили далеч по-неуверен, отколкото беше някога. Вече не можеше да погледне Ю лун, без да се запита какво беше направено в тяхно име през последните пет години.

Бързо и рязко сведе поглед. Пет години. Това ли беше всичко? Само пет кратки години? Така беше. А сякаш бе изминал цял период от шейсет години, откакто „Нова надежда“ беше взривена в небесата и бе обявена войната. Спомняйки си за това, той потръпна и вдигна ръка към веждите си. Това беше отвратителна, порочна война. Война на недостатъчно доверие, в която приятел и враг показваха едно и също усмихнато лице. Битката беше изменила природата — най-дълбоката същност — на Чун Куо. Нищо вече нямаше да е същото.

Той изчака, докато слугите си тръгнаха, отстъпвайки назад с дълбок поклон, отвръщайки очи от лицето на господаря си. След това прекоси стаята и застана пред огледалната стена.

— Стар човек си ти, Ван Хсиен — каза си той меко, след като забеляза дълбоките линии около очите и устата си, жълтото като слонова кост в ирисите, отпуснатата и грапава кожа. — Наричат те Лунното лице. Може би е така. Но тази луна е нараствала и намалявала хиляди пъти, а аз все още не мога да виждам по-ясно на светлината й. Кой си ти, Ван Хсиен? Що за човек си?

Той се извърна, стягайки се инстинктивно, след като чу някакъв шум в галерията отвън, после се отпусна и се усмихна.

Трите момичета се поклониха ниско, после влязоха в стаята. Малката Пчела тръгна направо към него, докато Нежната Върба и Сладката Роса си намериха работа някъде другаде из стаята.

Малката Пчела коленичи пред него, след това погледна нагоре, нейната сладка, непресторена усмивка повдигна духа му, вдъхвайки в старото му сърце усещането за младост и веселие.

— Как се чувстваш тази вечер, добри ми татко?

— Добре съм — излъга той, стоплен от вида й. — А ти, Ми Фен?

— Още по-добре от това, че те виждам, господарю мой.

Той кротко се засмя, после се наведе напред и я докосна по главата нежно, с обичлива привързаност. Малката Пчела беше с него вече пет години — от десетия си рожден ден. За него тя беше като дъщеря.

Той се извърна, наслаждавайки се на познатата гледка: неговите момичета се движат из стаята, приготвят му нещата. За момент това разсея предишното му настроение и го накара да забрави за мрака, който беше съзрял вън и вътре в себе си. Позволи на Малката пчела да му съблече пау-то и да му помогне да седне гол на един стол. После затвори очи и отметна глава назад, докато тя започна да разтрива с масло гърдите и ръцете му. И както винаги досега, нежният натиск на ръцете й по кожата му го разбуди. Нежната Върба се приближи — държеше бледолилава емайлирана купа, докато Сладката Роса го галеше. Нежните й пръсти с фини костици го милваха, поглаждаха го, докато той се възбуди. След това Малката Пчела го изми, изправи го и обви около тялото му обикновена жълта копринена дреха, докато бъде донесена чистата нощна роба.

Той погледна надолу към миниатюрните й деликатни форми — така, както тя стоеше пред него, докато закопчаваше дрехата му — и почувства през тялото му да преминава лека тръпка. Малката Пчела го погледна загрижено.

— Сигурен ли си, че си добре, татко? Да помоля ли някоя от съпругите ти да дойде при тебе?

— Няма нужда, Ми Фен. Не, няма нужда, тази нощ ще спя сам.

Тя закопча и последното от миниатюрните, създаващи трудности копчета, погледна за момент нагоре към лицето му, после сведе поглед, смръщвайки вежди.