Счупеното колело полностью

Леман за миг се взря покрай него, после извърна поглед и срещна очите му.

— Приятелите ни стават неспокойни. Чудят се къде си.

Де Вор се засмя.

— Вече са готови, нали? — Приближи се и подаде лисиците на албиноса. — Заповядай… подръж ми ги.

Леман ги пое, едва поглеждайки към мъртвите животни.

— Чудех се къде ходиш сутрин. Красиво е, нали?

Де Вор се обърна изненадан, но ако се бе надявал да открие някакво изражение на учудване по лицето на албиноса, беше разочарован. Бледите му розови очи се взираха студено в хълмовете, в далечните върхове, сякаш красотата беше само във формата на думите — също толкова безсмислени, колкото и останалите.

— Да — отговори той. — Красиво е. И най-вече в тази част от денонощието. Чувствам се така, сякаш съм последният човек на Земята. Най-последният. И това е хубаво усещане. Чисто, искрено усещане.

Леман кимна.

— Най-добре да се връщаме.

Де Вор се засмя студено.

— Нека да почакат малко по-дълго. Ще се отрази добре на онова копеле Гезел.

Леман замълча за момент, студените му очи наблюдаваха бавните, реещи се движения на кръжащ орел високо-високо над един от най-близките върхове. За миг изглеждаше погълнат от гледката, после извърна глава и проницателно се втренчи в Де Вор.

— Помислих си, че ще те убие заради онази история с Шен Лу Чуа.

Де Вор му върна погледа изненадан.

— Така ли? — Изглежда го обмисляше за момент, след това поклати глава. — Не. Гезел е много по-предпазлив. Знаеш ли какво казват хан: „пен че луан цу куо чао“?

Леман поклати глава.

Де Вор се засмя.

— Е, нека просто да кажем, че е от този тип хора, които си държат топките, когато пресичат мост.

— А-ха…

За момент Де Вор се вгледа в албиноса, чудейки се какво ли би могло да проникне зад тази студена външност и да предизвика усмивка, гневна гримаса, сълза. Погледна надолу. Може би нищо. Може би той беше толкова лишен от емоции, колкото изглеждаше. Не можеше да бъде. В края на краищата той беше човек. Трябваше да има нещо, което иска. Нещо, което да му попречи да се хвърли от канарата върху скалите долу.

Но какво?

Де Вор се усмихна слабо и вдигна поглед — установи, че Леман все още се взира в него. Позволи на усмивката си да се разшири, сякаш за да установи връзка с нещо зад — далеч-далеч зад — неусмихващата се повърхност на това неестествено бледо лице.

След като поклати глава, се обърна и се отправи към кулата и тунелите под нея.

Водачите на Пин Тяо чакаха в конферентната зала, където огромен прозорец-стена разкриваше ясна гледка към склоновете. Отвън светлината беше жива и прозрачна, пласт от мъгла покриваше най-горните била. Дори и така гледката беше впечатляваща. Човек имаше чувството, че огромни каменни стени се опират в небето.

Де Вор застана за момент на вратата и погледна вътре. Шестима от тях се бяха събрали в далечния ляв ъгъл на залата, седнали около голяма маса — колкото е възможно по-далеч от прозореца. Усмихна се, после се обърна и погледна в другия край. Само един от тях стоеше до прозореца и гледаше навън. Беше жената — любовницата на Гезел — Емили Ашър.

Той влезе вътре.

Като го забелязаха, двама от мъжете се опитаха да станат на крака, но Гезел протегна ръце от двете си страни и ги докосна по раменете. Те седнаха пак, колебливо поглеждайки от Гезел към Де Вор.

— Търнър… — Гезел грубо поздрави Де Вор, цялото му поведение изведнъж стана оживено, делово.

— Гезел… — едва-едва кимна за поздрав, след това отиде до прозореца и погледна навън, сякаш не забелязваше жената, застанала до него. После се обърна с усмивка. — Е?

Докато беше отсъствал, лейтенантът му, Виганд, ги бе развел из базата, беше им показал маскировката — повърхностната инсталация, прикриваща съществуването на лабиринта от тунели, разположен отдолу.

Гезел погледна към Мах, след това — отново към Де Вор, а на устните му играеше тънка презрителна усмивчица.

— Искате да ви кажа колко съм впечатлен — така ли е, ши Търнър?

— Да съм казал такова нещо?

Гезел се облегна напред, преплел пръсти.

— Не. Но вие сте продукт на нивото си. А на вашето ниво обичат да впечатляват всички онези отдолу с грандиозността на творенията си.

— Съвсем вярно. И впечатлен ли сте? Достатъчно грандиозни ли са творенията ми за вас?

Де Вор се стараеше думите му да са достатъчно предизвикателни, като по този начин прикриваше отвращението си от този мъж. Арогантно дребно копеле. Мислеше си, че знае всичко. Сега беше полезен, но щеше да бъде отстранен.

Почака Гезел да отговори, но вместо него му отвърна Мах:

— Много е хубаво, ши Търнър, но за какво е всичко това? Врагът е там вътре, в Града, не е тук сред Пустошта. Не виждам смисъл да се строи нещо такова.