Счупеното колело полностью

Обърна се, след като я чу да си пее тихо в съседната стая, докато се облича, после се принуди да се отпусне, да накара яда и напрежението да паднат от него. Почти сигурно беше грешка. Щеше да открие кой й беше дал това и да го накара да си плати.

— Е? — попита тя, застанала на вратата; усмихваше му се. — Сега ми кажи. Какво има?

Видя го как гледа надолу към книгата в ръцете си.

— Момент. Първо, откъде взе това?

— Това? Беше в твоята библиотека. Защо, не трябваше ли да я вземам?

— В моята библиотека?

— Да. В онази кутия с разни неща, която докара преди три седмици. Моята ама, Лу Као, ги разопакова и ги подреди тук-таме. Не забеляза ли?

— Не е трябвало да го прави — започна той раздразнен. — Това бяха неща, които ми беше изпратил генерал Ноченци. Неща, които бяхме изровили по време на конфискациите. Специални неща…

— Съжалявам, татко. Ще й кажа. Ала тя не е можела да знае.

— Не… — тонът му се смекчи, след това той се засмя, успокоен, че е било само това. — Прочете ли нещо от това?

— Оттук-оттам — усмихна се тя, вглеждайки се в себе си за момент. — Но е странно. Поднесено е като факти, а прилича на художествена измислица. Всички твърдения са погрешни. Почти всички. Пък и онази карта в началото…

— Да — за момент той претегли книгата на ръка, после я погледна отново. — Е, предполагам, че не е станало нищо лошо. Но чуй. Това е забранена книга. Ако някой разбере, че си прочела дори и най-малката част от нея… — Той поклати глава. — Е, нали разбираш?

Тя сведе глава.

— Както желаеш, татко.

— Добре. Тогава по онзи, другия въпрос… — Той се поколеба, след това късо се изсмя. — Е, знаеш от колко отдавна сме приятели с Ханс Еберт. Колко близки са били винаги нашите семейства.

Тя се засмя.

— Ши Еберт ми е като чичо.

Усмивката на баща й веднага се разшири.

— Да. Но аз отдавна желая нещо повече от това. По-здрава, по-близка връзка между семействата ни.

— По-близка… — тя се вторачи в него, без да разбира.

— Да — изрече той и я погледна нежно. — Отдавна си мечтая един ден да се омъжиш за сина на стария ми приятел.

— За Ханс? Ханс Еберт? — Сега очите й се бяха присвили и го наблюдаваха.

— Да. — Той извърна поглед с усмивка. — Но е повече от мечта. Виж сега, Клаус Еберт и аз стигнахме до споразумение.

Тя усети, че изстива.

— Споразумение?

— Да. Клаус беше много щедър. Зестрата ти ще е значителна.

Тя се изсмя нервно.

— Не разбирам. Зестра? Каква зестра?

Той се усмихна.

— Извинявай. Трябваше да поговорим с тебе за всичко това още преди, но нямах време.

Обля я вълна от гняв. Поклати предизвикателно глава.

— Но ти не можеш…

— Мога — каза той. — Всъщност изобщо не става въпрос за това, Джелка. Всичко е уредено още преди десет години.

— Преди десет години? — тя разтърси удивено глава. — Ама аз бях на четири…

— Знам. Но тези неща трябва да се направят. Такъв е нашият начин. В края на краищата Ханс е наследник на огромна финансова империя. Няма смисъл по тези въпроси да цари несигурност. Пазарите…

Тя погледна надолу, думите му я заливаха, без да ги чува. Дъхът й се беше спрял в гърлото й. Баща й я беше продал на сина на най-добрия си приятел. О, тя беше чувала за такива случаи. Всъщност някои от съученичките й бяха сгодени по този начин. Но тук ставаше въпрос за самата нея.

Вдигна поглед към него, потърси в очите му някакъв знак, че той разбира как се чувства тя, но нямаше нищо; само решимостта му да свърже двете семейства.

Гласът й беше тих, изпълнен с укор.

— Татко… как можа?

Той се засмя, но сега смехът му беше твърд, а когато проговори, думите му съдържаха известно недоволство:

— Как можах какво?

„Да ме продадеш“ — помисли си тя, но не можа да изрече думите. Преглътна и наведе глава.

— Трябваше да ми кажеш.

— Знам. Но си помислих… е, помислих си, че ще ти е приятно. В края на краищата Ханс е красив млад мъж. Повече от половината момичета Отгоре са влюбени в него. А ти… е, само ти ще станеш негова съпруга. Съпруга на генерал. Съпруга на глава на компания. И не на коя да е компания, а на „Джен Син“.

Беше вярно. Трябваше да е доволна. Приятелките й от училище щяха да й завиждат. Да позеленеят от завист. Но мисълта за това някак си бледнееше в сравнение с предателството на баща й. Той не я бе попитал. Не беше взел под внимание чувствата й. Би ли постъпил така, ако майка й беше жива?

Потръпна, след това го погледна отново.

— Значи трябва да се омъжа за него?

Той кимна напрегнато със сериозно лице.

— Уредено е.

За момент пак се взря в него, изненадана от твърдата нотка в гласа му, след това сведе глава.

— Много добре. Тогава ще постъпя, както казваш.

— Хубаво — той се усмихна сковано, после наведе поглед към таймера на китката си. — Тогава най-добре повикай твоята ама и я накарай да те облече. Вече минава единайсет, а казах, че ще сме там в един.

Тя се вторачи в него с удивление.

— Този следобед?

Той й върна погледа и се намръщи, сякаш изненадан от въпроса й.

— Разбира се. Побързай сега, любов моя. Побързай, за да не закъснеем.