Счупеното колело полностью

— Съвсем не. Можех сам да превзема Хелмщат. Видяхте хората ми, ши Гезел. Дори отбелязахте колко добри са обучението и дисциплината им. Е, имам още хиляда там, откъдето дойдоха тези. И още хиляда зад тях. Не, поисках вчера да се присъедините към мене, защото този тип отношения, които е необходимо да установим, трябва да са реципрочни. Трябва да се дава и да се взема. Аз ви дадох Хелмщат. Както след време ще ви дам Бремен. Но и вие трябва да ми дадете нещо в замяна. Не кой знае какво. Още не съм ви го поискал. По-скоро нещо дребно, което да укрепи партньорството ни. Нещо, което може би ще ми бъде трудно да извърша сам.

— Дреболия? — Гезел го гледаше подозрително.

— Да. Искам да убиете някого вместо мене. Дете.

— Дете?

Де Вор щракна с пръсти. Образите на екраните се промениха; показаха дузина различни портрети на тийнейджърка с пепеляворуса, дълга до раменете коса, хлабаво сплетена на няколко плитки, вързани една за друга. Кокалестата й тънка фигура беше хваната в дузина различни пози; облечена беше или във всекидневни дрехи, или елегантно по последната мода на Първо ниво.

— Но това е…

— Да — Де Вор вдигна поглед към екраните. — Това е Джелка Толонен. Дъщерята на маршал Толонен.

Тренировката на Джелка тъкмо беше свършила, когато в тренировъчната зала влезе баща й. Като го видя, инструкторът й, Шан Че, се поклони, после се оттегли и се зае с нещо в далечния край на гимнастическия салон.

Чула различни стъпки, тя се обърна, след което се засмя; младото й лице се превърна в огромна ослепителна усмивка.

— Татко! Върнал си се рано! — Прекоси залата и протегна ръце да го прегърне. — Какво има? Не те очаквах преди края на седмицата?

— Нищо — каза той, като се усмихна и се наведе да я целуне по челото. — Почти бях забравил…

— Какво си забравил?

Толонен положи ръка на рамото й.

— Не тук. Хайде да излезем. Ще поговорим веднага след като се преоблечеш, нали?

Стоеше и се оглеждаше из стаята й, докато тя си вземаше душ. Не беше типичната стая на младо момиче. По никой начин. В кутия в един от ъглите имаше бухалки и полицейски палки, тренировъчни мечове и тояги, а близо до него високо на стената висеше портрет в ярки цветове на Му-Лан, известната героиня от войната, облечена в пълно бойно снаряжение, с плашещо изражение и предизвикателна поза. Стари карти и схеми покриваха предните стени на вградените гардероби отляво, докато по-голямата част от стените вдясно бяха изпълнени с творения от собствената ръка на Джелка — машинария и оръжия, чиято грозна цел някак си контрастираше с изящната елегантност на перото й.

Стар фотьойл, отрупан с многоцветни копринени възглавнички, до едната стена, внасяше малко лукс, но леглото й беше спартанско, покрито с обикновен тъмносин чаршаф. До него, под високото половин ръст огледало, се намираше бюрото й — с дъска за уей чи вдясно, с книги и документи, подредени спретнато в левия му край. Прекоси стаята и ги заразглежда — беше му интересно да види какво чете тя.

Най-отпред на бюрото, с лицето надолу до комуникатора й, имаше екземпляр от книгата на Сун Дзъ „Изкуството на войната“, Пин Фа. Той я вдигна и прочете абзаца, който тя беше подчертала:

Усмихна се. По темата бяха написани десетки хиляди книги, откакто Сун Цу първи е написал трактата си преди две хиляди години, но никой не беше стигнал толкова близо до схващането за същността на въоръжената борба, както в Пин Фа. Пак остави книгата с лице надолу, след това за момент огледа дъската за уей чи — забеляза как голям хребет от черни камъни се е вклинил между два района на бялата територия и ги е разделил. Имаше и други книги, струпани върху бюрото — Сан Куо Ян И, „Романът за трите царства“, Ву Чин Цун Яо на Цен Кунлян, „Същност на бойната класика“ и между тях — Мен Ке — но онова, което привлече вниманието на маршала, беше малко невзрачно томче в оранжева подвързия, сбутано в края на бюрото. Протегна се и го измъкна от купчината.

Беше много старо, краищата на корицата се бяха извили, а хартията вътре — доста пожълтяла. Но не това му беше хванало окото, а думите на корицата. Или по-скоро една дума в частност. Китай.

За известно време се взира в корицата намръщен. Не беше чувал това понятие — нито пък го бе виждал написано — повече от четирийсет години. Китай. Името, което Чун Куо, Средното царство, е имало преди Цао Чун. Или поне името, с което са го наричали на Запад. Прелисти книгата, зачитайки случайни абзаци, после я затвори — пулсът му се беше ускорил. Ислям и комунизъм. Америка и Русия. Съвети и империалисти. Това бяха празни понятия. Понятия от друга ера. Забравена, забранена ера. Загледа се за малко по-дълго в корицата, след това кимна на себе си — знаеше какво трябва да направи.