Счупеното колело полностью

— Не са видели нищо? Нали? Оправи се с тях, Уил. Ще ти се реванширам.

Ханът лежеше там, борейки се да си поеме въздух, уплашените му очи се взираха в тях умолително.

Одън кимна.

— Слушам. Но защо? В края на краищата имаме връзката.

— Да. И ще я запазим, разбираш ли? Искам Де Вор. Искам да го прикова. Но искам да го направя аз. Аз. Разбираш ли? Не някое друго копеле.

Одън гледаше надолу със замислено изражение.

— Разбрано.

— Добре. Тогава ще те оставя да оправиш нещата. Вече накарах жената на министъра да чака твърде дълго.

Когато Хаавикко излезе от офицерската столова, Чен го чакаше. Прикри се; внимаваше младият хун мао да не го забележи, макар че беше повече от пиян. Усмихна се горчиво. Да, беше написано в досието му — наред с цялото скандалджийство, ходенето по курви, хазарта и всички останали гафове в службата.

Но това не беше нищо в сравнение с предателството му. Чен усети гневна тръпка да преминава през него и ръката му веднага се озова върху дръжката на ножа. Е, ако трябваше, можеше да изтръгне признание от него — парченце по парченце. Чен се придвижи настрани и спря. Хаавикко също беше спрял и се бе облегнал на стената несигурно, сякаш готов да си изповръща червата. Но когато в него се блъсна колега офицер, се обърна бързо и изрече ругатня. Офицерът протегна ръце пред себе си за извинение, отдръпна се, после се обърна и се отдалечи, като клатеше глава.

Чен усети раздразнението да се надига отново в него. Хаавикко беше позор. Като си помислиш какви перспективи е имал… А да се съсипе така… Поклати глава, след това отново започна да се движи, като продължаваше да наблюдава мъжа.

Бе видял как Хаавикко се бори с комбинацията на вратата си, как после се блъска в стената, докато три пъти се опитва да уцели с окото си идентификатора. Тогава Чен се задвижи бързо, затича се през последните няколко чи, докато вратата започваше да се затваря.

Когато Чен влезе в стаята, Хаавикко се олюляваше насам-натам, кръвясалите му очи бяха полузатворени, куртката — вече съблечена.

— Какво, по дяволите…?

Чен бе измъкнал ножа си. Голям нож със зловещо извито острие, което проблясваше остро като бръснач на светлината от потона.

— Хаавикко? Аксел Хаавикко?

Видя искрите на ужас в очите на младия мъж, когато той заотстъпва назад и почти се строполи на леглото.

— Какво… какво искаш? — Думите бяха почти неразчленими.

— Мисля, че знаеш… — започна Чен и се приближи. Но Хаавикко вече не беше несръчен. След нападението на мъжа Чен се озова хвърлен по гръб, а ножът му — избит от ръката му с жилещ удар. Но преди Хаавикко да успее да продължи, Чен се претърколи настрана и отново скочи на крака, с тяло, извито в защитна стойка.

Хаавикко беше с лице към него, приведен, с широко отворени очи, наблюдаваше всяко движение на Чен, вече не изглеждаше пиян. Олюля се леко, сякаш се готвеше да нападне, но на Чен му беше ясно, че не това е намерението на Хаавикко. Чакаше Чен да се протегне за ножа си, който лежеше точно зад него до вратата. Именно това би направил самият той. Чен кимна едва-едва, изведнъж изпълнил се с уважение към способностите на мъжа. Никой, нито дори Кар, никога не бе успявал толкова бързо да избие ножа от ръката му.

— Е? — попита Хаавикко, този път ясно; думата се оформи като капка киселина. — Какво искаш?

Чен предизвикателно вдигна брадичка.

— Ще ти кажа какво искам. Искам отговори.

Хаавикко се изсмя горчиво.

— Отговори? Какво искаш да кажеш? — Но в очите му затрептя слабо колебание, едва забележима следа от страх.

— Мисля, че знаеш повече, отколкото изглежда. Мисля, че си извършил едно или две неща, от които се срамуваш. Неща, които ги няма дори в досието ти.

Чен видя как той пребледня при тези думи, как кожата около очите му се изпъна.

— Кой те изпраща? Да не е Лю Чан?

— Лю Чан? Кой пък е тоя?

Хаавикко изсумтя отвратен.

— Знаеш дяволски добре какво искам да кажа. Лю Чан, съдържателят на вертепа. От Западния остров. Той ли те изпрати? Или е някой друг?

Чен поклати глава.

— Нещо бъркаш, лейтенант. Аз съм войник, не съм биячът на някой сводник. Забравяш къде сме. Това е Бремен. Как може един бияч да се озове тук?

Сега поклати глава Хаавикко.

— Издължих му се за всичко. Доста е нечестен, не мислиш ли?

„Кой?“ — зачуди се той, но каза:

— Аз съм Чен… капитан Као Чен.

Хаавикко се изсмя кисело, после разтресе глава.

— Откога произвеждат в капитани хан? Ръката на Чен бавно се плъзна към куртката му.

— Опитай нещо и ще ти счупя врата.

Чен погледна към него, студено срещна очите му, пръстите продължаваха да ровят в джоба и след малко се появиха с паспорта му. Хвърли го към Хаавикко, който го хвана сръчно; изобщо не изпускаше от поглед лицето на Чен.

— Отстъпи назад… Две крачки.

Чен се отдръпна и се огледа из стаята. Беше гола — легло, гардероб, един-единствен стол. Снимка на момиче в рамка върху малката нощна масичка. Униформената туника на Хаавикко висеше смачкана върху вратата на гардероба — там, където я беше захвърлил.

Хаавикко разгледа паспорта, повъртя го в ръце, след това го хвърли обратно на Чен с ново изражение в очите — озадачение, може би любопитство.