Счупеното колело полностью

Джелка се поколеба загледана в него малко по-дълго — видя как беше свел поглед към книгата в ръцете си, сякаш там имаше загадка, която трябва да разреши, — след това се обърна и отиде в другата стая, за да потърси Лу Као.

— Е, какво има?

Одън отведе Еберт настрана, там, където двамата от охраната не можеха да ги чуят.

— Мисля, че може да сме се натъкнали на нещо.

Еберт се усмихна.

— На какво нещо?

— На връзка. Възможно обяснение за станалото миналата нощ.

Усмивката на Еберт се разшири.

— Колко сериозна връзка? Достатъчно сериозна, за да ме накара да закъснея за среща с жената на министъра?

Одън му върна усмивката.

— Така мисля.

Излязоха навън. Затворникът беше хан. Млад мъж в края на двайсетте години. Беше добре облечен и доста чист, макар да се потеше обилно.

— Кой е тоя? — попита Еберт, сякаш мъжът нямаше живот, нямаше идентичност, различна от тази, която той или Одън щяха да му дадат.

— Близък роднина на един от убитите. Жертвата е търговец, Лу Тун. Този е негов трети братовчед, Лу Ван-пей. Изглежда, е зависел финансово от Лу Тун. За да си плаща комарджийските дългове и такива работи.

Лу Ван-пей бе навел глава при споменаването на името му, ала никой от офицерите не му обърна и най-малко внимание. Очите му ги последваха, докато те се движеха из помещението, но иначе беше съвсем притихнал. Нямаше никакъв избор, защото беше здраво вързан за стола.

Еберт се огледа из оскъдно мебелираната стая.

— И какво сте открили?

— Съдебните улики сочат, че бомбата е била скрита в пакет — подарък, донесен в апартамента на Лу Тан само минути преди експлозията. Изглежда, че нашият човек е доставил този пакет.

— Ясно. Значи в този случай имаме нашия убиец?

— И да, и не. Ван-пей е нямал представа какво е онова, което доставя. Това не означава, че, да кажем, не е виновен в някаква малка степен, защото се е съгласил да го донесе.

— Вместо някого другиго?

Одън се усмихна.

— Точно така. Вместо трима мъже. Бизнес съперници на Лу Тун, така казали. Изглежда са купили комарджийските дългове на нашия приятел, после му предложили да изчистят всичко, ако им направи малка услуга.

— Пакетът.

— Точно така. Казали му, че искат да изплашат братовчед му. Малко да го поразтърсят.

Еберт се разсмя.

— Е… И така и направили!

— Да — за момент Одън погледна надолу. — И с това щяло да се свърши, ако не беше фактът, че Ван-пей тук не се доверил на новите си приятели. Скрил камера в себе си, когато отишъл да вземе пакета. Ето…

Подаде на Еберт триизмерна снимка, след това видя как първоначалното му озадачение се сменя с облекчена усмивка.

— Де Вор…

Одън кимна.

— Да. Но Ван-пей е имал работа с другите двама отпред. Те са водили всички разговори.

— И кои са те?

— Единият е бивш служител от сигурността. Макс Виганд. Изглежда добър. Има отлично служебно досие.

— А другият?

— Не можахме да го идентифицираме. Но погледнете бледата му кожа. Изглежда албинос. Ако е така, може би носи контактни лещи, за да прикрие цвета на очите си.

— Хммм… — Еберт му върна снимката. — А какво знае нашият човек тук?

— Нищо повече. Мисля, че говори истината. Проверих за комарджийските дългове. Предполагам, че е станало точно както ни каза.

Еберт кимна, после се обърна и за първи път, откакто беше влязъл в помещението, погледна право към хана.

— Добре. Остави ни сами за момент. Ще видя дали няма да мога да науча още нещо.

Когато Одън излезе, той прекоси стаята, изправи се точно пред хана и презрително се загледа надолу към него.

— Доколкото става въпрос за мене, ши Лу, и скапано лайно не давам, дори и вие, хан, да се изколите един друг, докато коридорите почервенеят. Ако това беше всичко, за което става въпрос тук, щях да те пусна да си вървиш. Но не е. Ти направи грешка. За мене — съдбовна грешка. Но за тебе…

Злонамерено шибна с камшика и удари хана по носа. Ван-пей дръпна глава назад, изохка, очите му се разшириха от шока. От носа му обилно потече кръв.

— Кажи ми истината. Каква е връзката ти с тези мъже? Кога започна да работиш за тях?

Ван-пей се опита да поклати глава, но Еберт го удари отново; жилещ удар през ухото, който го накара да извика; лицето му се изкриви от болка.

— Никога не съм ги виждал преди… — започна той. — Както казах…

Третият удар го блъсна назад; столът под него се катурна. Еберт веднага се приближи и го зарита — веднъж, втори, трети път — в стомаха. Силни, злобни удари, които накараха хана да се свие надве, едва поемайки си дъх.

— Не знаеш нищо, а? Нищо! Шибаняк! Скапан шибан жълтур! Разбира се, че не знаеш нищо!

Риташе отново и отново, този път — по-ниско. Ханът започна да повръща. Еберт се извърна отвратен. Естествено, че оня не знаеше нищо. Де Вор не беше такъв глупак. Този път се беше подхлъзнал. Трябваше да се държи далеч от това. Трябваше да остави двамата си главорези да му свършат мръсната работа.

Вратата зад него се отвори.

— Добре ли сте…?

Погледна към Одън с усмивка.

— Добре съм. Но тоя е мъртъв.

Одън се втренчи в него за момент, след това кимна.

— А охраната?

Еберт отново погледна към хана, усмивката му се разшири.