Счупеното колело полностью

— Не, Бент, не си прав. И още по-лошо, нетърпелив си, а нетърпението замъглява преценката ти. Тук става дума за нещо повече от това, ще се разрастваме ли като движение или не. Въпросът е какъв тип движение сме. Можеш да се самозалъгваш, колкото си искаш, но съвместната дейност с някого като Търнър не ни прави по-добри от него. Нито по-добри от Седмината.

Той изсумтя.

— Това са глупости и ти го знаеш! Какви компромиси трябваше да направим? Никакви! Нито пък ще се наложи. Забравяш, че ако има нещо, което не искаме да направим, просто не го правим.

— Като например да убием Джелка Толонен?

Той раздразнено разтърси глава.

— Това е доста разумно и ти го знаеш.

— Защо? Мислех, че установената ни политика е да се целим само в онези, които са корумпирани или брутално несправедливи?

— И е точно така. Какво е Толонен, ако не самият символ на системата, срещу която се борим.

— Ами дъщеря му…?

Той отхвърли възражението й.

— Това е война, Емили. И ако работата с Търнър ни дава малко повече сила, аз съм „за“. Няма да изпълняваме всичко, което той поиска. Далеч съм от тази мисъл. Но докато това служи на каузата ни, каква вреда може да има от него?

— Каква вреда…?

— Освен това, ако си против, защо не повдигна въпроса на съвета, когато имаше тази възможност? Защо само пред мене? В края на краищата решението беше единодушно.

Тя кисело се изсмя.

— Наистина ли беше? Доколкото си спомням, дори не го гласувахме. Но да оставим това настрана. Можех да си представя какво си мислите вие, останалите — дори Мах. Успях да видя начина, по който ви светнаха очите при мисълта да нападнете Хелмщат. При мисълта да сложите ръка върху всичките онези оръжия.

— И сега ги имаме. Това определено говори само за себе си! А Търнър беше прав и за публичността. Оттук нататък вербуването няма да бъде проблем. Ще идват на тълпи.

Тя поклати глава.

— Пропускаш основното. Аз…

Би казала още нещо, но точно в този момент на вратата се почука силно. След малко в стаята влезе Мах. Спря, премести поглед от единия към другия, усетил напрежението във въздуха помежду им, след което се обърна с лице към Гезел и заговори с нисък и настойчив глас:

— Трябва да говоря с тебе, Бент. Изникна нещо. Нещо странно. То е… — Погледна към Емили. — Хайде, ела. Ще ти покажа.

Тя схвана начина, по който я изключиха, и усети стомахът й да се свива от гняв, Пин Тяо трябваше да е братство — братство! — при тази дума вътрешно се разсмя — от равни, но въпреки всичките хубави слова за равенство между половете, когато възникнеше проблем, връх вземаше възпитанието им; а те бяха възпитани от онази шибана, ужасна система, където мъжете са богове, а жените — нищо.

Видя ги как излизат, после се обърна и гневът й се превърна в горчивина. Може би вече беше твърде късно. Може би, доколкото това засягаше Бент Гезел, Търнър вече си бе свършил работата; микробът на мисълта му вече се намираше в кръвта на Гезел, развращаваше мисленето му, задръстваше силния някога поток на идеализма му, болестта се разпространяваше по фибрите на морала му, трансформираше го, щеше да се превърне в бледа сянка на Търнър. Тя не хранеше надежди. Но въпреки всичко искаше да се надява, че ще се случи друго, макар в най-големите дълбини на сърцето си да знаеше, че се е започнало. И нищо — нито тя, нито онова, което би могъл да стори кой да е от тях — не би го предотвратило. Нищо — освен ако не направи нещо точно сега; ако откаже да пристъпи още една крачка надолу по този самоубийствен път. Но дори и тогава вероятно щеше да е твърде късно. Вредата вече беше нанесена. Да се каже „не“ на Търнър сега — това просто щеше да го изправи срещу тях.

Потръпна, след това влезе в банята и напълни умивалника с топла вода. Докато си миеше лицето, прекара нещата през главата си, опитвайки се да разбере как беше стигнала дотук.

За нея всичко беше започнало от баща й. Микаил Ашър беше човек на Системата: младши кредитен агент втора степен във финансовото министерство на танга, Ху Пу. Роден Долу, бе работил упорито, държеше изпити, бавно се изкачваше по нивата, докато в средата на трийсетте си години се установи в Горните средни нива и си взе оттам и съпруга. Там беше родена и Емили — в свят на ред и стабилност. Когато и да си помислеше за баща си, можеше да го види такъв, какъвто беше, преди да се случи всичко — облечен в барутно-сините си коприни, на гърдите му — голямата квадратна значка за заслуги към офиса, гладко избръснатото му лице, тъмната му коса — сплетена по модата на хан. Далечен, предпазлив, консервативен мъж, беше й приличал на парадигма на онова, върху което се крепеше светът им; на самия архетип на реда. Последователен неоконфуцианец, той я бе възпитал в ценности, на които все още — и също и днес — продължаваше да бъде вярна. Ценности, които светът беше отхвърлил много преди той да се появи в него.

Тя се отдръпна от мивката, потънала в спомени. Беше деветгодишна.