Счупеното колело полностью

Въздъхна и се извърна от умивалника, за да изсуши лицето и ръцете си. Може би Бент беше прав. Може би тя беше просто глупачка по отношение на момичето на Толонен. Може би това щеше да помогне на изгнилата грамада да се срине. Но пак не се чувстваше добре. Нима Джелка Толонен беше виновна, че се е родила в този свят на нива. Докато нямаше доказателства, че момичето е нещо друго, а не пионка на обстоятелствата, нямаше да се почувства щастлива, поемайки подобна задача.

Освен това какъв беше мотивът му? Защо искаше дъщерята на генерала да е мъртва? Дали беше както каза — да отслаби генерала и така да подкопае силите за сигурност на танга? Или имаше нещо лично? Някоя обида, която беше изтърпял от генерала?

Отново потръпна, като си припомни как Търнър застана до нея в планината. Сети се как той си бе помислил, че те имат нещо — нещо! — общо! Засмя се и усети как смехът й става кисел при спомена за думите му:

— Искате да кажете любовта? Човешкото разбиране? Добротата?… Тези неща не съществуват. Не и наистина. Те са илюзии. Маски на реалността. А пък реалността е като тези върхове — красива, по и сурова, безкомпромисна и студена като безвъздушните пространства между звездите.

Е, може би той го виждаше по този начин, но истината беше друга. На него му липсваше едно измерение; липсваха му основните човешки чувства. За поведението на такива хора хан казваха: Ху лян, хей хсин. „Тлъсто лице — черно сърце“ и това никога не е било по-вярно от случая с Търнър. Но при него „тлъсто лице — черно сърце“ беше достигнало до своя краен предел, където лицето е толкова тлъсто, че става безформено, сърцето е толкова черно, че става безцветно. Нихилизмът му беше чист, недокоснат от каквато и да е следа от жалост. И ето защо те не трябваше да работят с него; защото макар и за известно време пътищата им да се пресичаха, целите им бяха диаметрално противоположни.

След време щеше да е необходимо да се преборят с този мъж. Така щеше да е, ако междувременно той не им отнемеше волята да се борят.

Муй цай се поклони ниско, след което се дръпна две крачки назад, като му държеше вратата отворена.

— Майор Еберт! Моля влезте. Моята господарка ви поднася своите извинения. Страхува се, че ще закъснее.

Момичето държеше главата си наведена ниско — сякаш от учтивост, но червенината по шията и бузите издаваше объркването й, че е насаме с младия майор.

— О! Надявам се да няма лоши новини.

— Не вярвам, ваше превъзходителство, но я повикаха внезапно. Тя знаеше, че ще разберете.

Еберт мина бавно покрай нея и се обърна да я погледне. Да, беше млада и хубава. Шестнайсет, най-много седемнайсетгодишна. Успя да забележи формата на гърдите й под тънката коприна на дрехата, която носеше, пълните й устни. Беше праскова. Апетитна зряла праскова.

— Колко време ще отсъства господарката ти?

Обърна се с лице към него, но с извърнати очи.

— Каза, че няма да е задълго, ваше превъзходителство. Петнайсет минути може би. Най-много двайсет. Съпругът й…

Замълча, изненадано вдигна поглед към него. Еберт се беше приближил, хвана лявата й ръка със своята, докато с другата опипваше гърдите й.

— Хубаво — усмихна се той. — Тогава ела. Има време за други неща, нали?

Следващата стая беше дрешник; малко стайче с широки чекмеджета и редици копринени чи пао, дълги до земята елегантни официални рокли, строени в дъга от изумителни цветове. Беше го забелязал при предишното си посещение: бе видял покрития с възглавници под и си помисли колко хубаво би било…

Бутна момичето долу, върху възглавничките, като леко се смееше и се наслаждаваше на начина, по който го погледна тя — със странна разпуснатост в тъмните й очи.

След това лежаха там, мекото съскане на дъха им беше единственият звук в тишината. Мирисът на секс деликатно се смесваше с изветрялите парфюми от дрехите, подредени над тях от всяка страна: сладка, мускусна миризма, която заедно с голото й тяло под него го възбуди.

Тя се засмя меко, после изви глава, за да го погледне.

— Това беше хубаво…

— Да… — Той изпусна слаб, трептящ дъх. Може би щеше да предложи да я купи от Чуан Лян…

Усети я да се напряга, след това да се отдръпва от него и отвори очи. Тогава чу звука. Идваше от другата стая. Звукът на шумоляща коприна.

— Богове… — уплашено прошепна момичето и затърси дрехата си. Но Еберт се усмихна. Толкова ли дълго го бяха правили, а? Или пък съпругата на министъра се беше върнала по-рано от очакваното? Придърпа панталоните си над коленете, после се изправи на крака и започна да се закопчава.

Момичето беше напъхало глава в дрехата си и се бореше със закопчалките. Еберт се обърна към нея, сложил пръст на устните си, след което се протегна покрай нея за колана си, бутна я обратно в дрешника и затвори вратата.