Счупеното колело полностью

— Хайде пак, Мег. И този път се опитай да се отпуснеш малко. Много си стягаш пръстите. Леко ги отпусни. Нека почувстват нотите. На този етап точността е по-малко важна от чувството. Точността ще дойде, но чувството трябва да е там от самото начало.

Мег седеше пред пианото до майка си. Упражняваха се повече от час, но тя беше решена да овладее фразата — да има какво да покаже на Бен, когато той се върне.

Започна отново. Този път като че ли вървеше по-добре. Изпусна две ноти, а единият от акордите не беше добре оформен, но въпреки всички грешки много повече приличаше по звучене на фразата, която майка й беше изсвирила преди това. Обърна се и забеляза, че Бет се усмихва.

— Добре, Мег. Много по-добре. Опитай пак. Този път малко по-бавно.

Направи каквото й казаха, приведена над клавишите. Този път не пропусна нито една нота и се облегна назад доволна от себе си, изпълнена с истинското чувство, че е успяла да постигне нещо. Беше нещо съвсем дребно, разбира се — не като онова, което бе постигнал Бен — и все пак беше някакво начало: първата стъпка в нейния опит да го настигне.

Огледа се пак. Майка й я наблюдаваше със странен поглед.

— Какво има?

Бет я хвана за ръката.

— Ти си добро дете, Мег. Знаеш ли? Нищо не ти се удава лесно. Не си като Бен. Но работиш над всичко. Работиш здраво. И никога не се обезкуражаваш. Наблюдавала съм те как се трудиш над нещо седмици наред, а после Бен идва и го овладява за няколко секунди. И винаги — абсолютно винаги — ти си се радвала за него. Не си му завиждала, както би могла. Нито си се ядосвала. А това е… — тя се разсмя. — Ами това е забележително! И аз те обичам заради това.

Мег сведе очи.

— Той има нужда от някого.

— Да, нали?

— Искам да кажа… — Мег леко отпусна свободната си длан върху клавишите, без да натиска. — Сигурно на него му е много трудно такъв. Толкова сам…

— Сам ли? Не те разбирам, Мег.

— Също като Заратустра горе, в планинската пещера. Там горе, където въздухът е разреден и малцина дръзват да се качат. Само че при Бен планината, пещерата е вътре в главата му.

Бет кимна замислено.

— Различен е, няма съмнение.

— Точно това искам да кажа. Точно тази разлика го прави сам. Дори ако тук, в Имението, имаше 100 000 души, той щеше да е разделен от всички. Отрязан от тях заради това, което е. Тъкмо затова аз трябва да полагам усилия. Да го достигна там, където се намира. Да се опитам да разбера кой е и от какво има нужда.

Бет погледна изумено дъщеря си.

— Защо?

— Защото той е Бен. И защото го обичам.

Бет протегна ръка и погали бузата на Мег.

— Това е хубаво. Но няма защо да се тревожиш. Дай му време. Ще си намери някоя.

Мег отмести поглед. Майка й не разбираше. Нямаше никоя друга за Бен. Никой не би могъл да го разбере дори и една десета толкова добре, колкото го разбираше тя. Нито една в цялото Чун Куо.

— Искаш ли да свириш още?

Мег поклати глава.

— Не сега. Може би следобед.

— Добре. Какво ще кажеш тогава да закусим?

Мег се усмихна.

— Да. Защо не?

Седяха в кухнята на голямата рендосана борова маса. Бяха привършили закуската си, когато по плочите отвън се разнесоха стъпки. Резето изскърца, после вратата се отвори. На вратата застана Бен и надникна вътре. Лявата му ръка висеше странно.

— Хубаво мирише.

Майка му стана.

— Седни, ще ти приготвя нещо.

— Благодаря. Обаче не сега. — Той погледна към Мег. — Свободна ли си, Мег? Трябва да поговорим.

Мег погледна майка си. Възнамеряваше да й помогне с миенето на чиниите.

— Може ли?

Бет се усмихна и кимна.

— Върви. Аз ще се оправя.

Мег стана, отнесе чинията си до мивката и се обърна към Бен.

— Къде си ходил? — и млъкна. Беше забелязала как крепи лявата си ръка. — Бен? Какво си направил?

Той се вгледа в нея, след това — и в майка си.

— Повредих си ръката. Сигурно е станало на скалите — той протегна ръката си към нея. — Почти не мога да я използвам. Щом се опитам, се схваща.

Бет избърса ръцете си и се приближи до него. Внимателно хвана ръката и я заразглежда. Мег беше застанала до нея с угрижено лице.

— Е, няма никакви външни признаци за повреда. А вчера си беше съвсем наред.

Бен кимна.

— Да. Обаче урокът по пиано надали й е помогнал много.

— Боли ли? — попита Мег. Очите й се бяха разширили.

— Болеше, когато се събудих. Но вече се научих как да се справям. Преструвам се, че проблемът е по-нагоре. Тук — той потупа лявото рамо с дясната си ръка. — Преструвам се, че цялата ръка е схваната. Така не се изкушавам да я използвам.

Бет пусна ръката му, след това се обърна и затърси нещо из шкафовете.

— Уведоми ли някого?

Той кимна.

— Да, преди два часа. Като се върнах от ливадите. Следобед ще изпратят човек.

Тя се обърна — държеше бяла триъгълна кърпа.

— Добре. Е, засега ще ти направя превръзка през врата. Ще можеш да я разнасяш по-лесно насам-натам.

Той седна и майка му се зае с него. Междувременно Мег беше застанала до него и нежно бе опряла длан на рамото му.

— Защо клавишите бяха черни? Искам да кажа… само черни?

Той се обърна и я погледна.

— Защо ме питаш?

Мег сви рамене.

— Ами просто ми се върти постоянно в ума. Струва ми се… странно. Ненужно.