Той мълчеше и я гледаше. Но когато пак понечи да заговори, тя изведнъж вдигна поглед с неочаквана болка и гняв в очите.
— Защо? Заради миналата нощ?
Той въздъхна и поклати глава.
— Няма нищо общо с нас, Мег. А с мене. Чувствам се напрегнат тук. Хванат в капан. Чувствам се така, сякаш съм надраснал това място. Изхабил съм го.
Докато говореше, отмести поглед от нея към потока, околните хълмове, малките, боядисани в бяло къщички, разпръснати между дърветата. Над главите им небето беше похлупак от пепелявосиво.
— А аз
Тя поклати глава, гласът й преливаше от несъгласие.
— Не е така, Бен. Каза, че е заради тебе. Тук вътре светът е по-малък. Говориш, че се чувстваш в капан. Но грешиш. Ние сме извън всичко това. Свободни от него.
Той се изсмя странно, после се извърна.
— Може би. Но това трябва да го открия. Сам. — Погледна я отново. — Прилича на онази работа с паметта. Мислех си, че зная всичко, но не знаех. Грешах, Мег. Бях приел твърде много неща. Така че сега трябва да открия. Сега. Докато все още мога.
Очите й следяха всяко движение по лицето му, отбелязваха напрегнатото неспокойствие там. Сега се загледаха надолу, далече от неговите.
— Тогава не те разбирам, Бен. Не е необходимо да бързаш. Със сигурност не е?
— Напротив, необходимо е.
Навреме вдигна поглед, за да го види да потръпва и да се извръща, взрян през калта към Града.
Градът. Той беше константа в живота им. Накъдето и да погледнеха, тази плоска, лишена от черти белота определяше границите на техния свят като рамка на картина или края на някакъв огромен, нахлуващ ледник. Бяха се учили да не го виждат. Но днес с небето, притиснато ниско и неизразително над тях, беше трудно да не го видят, както го видя Бен — като кутия, която те обитаваха.
— Може би… — каза тя под нос. Но самата мисъл той да си тръгне я смрази до костите.
Той се обърна и я погледна.
— Какво търсеше?
Тя се намръщи.
— Не следвам мисълта ти.
— Преди вълната да удари. Щеше да ми кажеш нещо. Беше видяла нещо, нали?
Тя усети внезапен хлад върху опакото на дланта си и се вгледа. Беше капка дъжд. Избърса я, след това пак погледна към брат си.
— Беше раковина. Такава, каквато никога преди не бях виждала. Беше прилепена към скалата, но не можах да я освободя с пръсти. Сякаш беше залепена там. Странна, грозно изглеждаща раковина, твърда и назъбена, с форма на номадска палатка.
Паднаха още дъждовни капки, отделни и тежки. Бен насочи поглед към небето, после — към нея.
— Най-добре да се връщаме. Ще се изсипе порой.
Тя отиде до него и хвана ръката му.
— Тръгвай — каза тя. — Но не още. Не точно сега.
Той се наведе напред, целуна челото й, след това се отдръпна, загледан в нея, тъмнозелените му очи не виждаха нищо друго освен нея.
— Обичам те, Мег. Разбери го. Но не мога да не съм това, което съм. Трябва да вървя. Ако не го направя…
Тя кимна едва-едва.
— Знам. Наистина. Разбирам.
— Добре. — Този път устните му нежно докоснаха нейните, после се отдръпнаха.
Тя потръпна и се наведе напред — искаше пак да го целуне — но точно тогава облаците над главите им се разтвориха и дъждът започна да се стича надолу тежко, шареше калта около краката им с белези, за секунди намокри косите и лицата им.
— Христе! — извика той, издигнал глас срещу твърдия барабанен звук на дъжда. За момент никой от тях не помръдна, след това Мег се обърна и сочейки към брега, му извика в отговор:
— Там! Под дърветата!
Бен поклати глава.
— Не. Ела! Тук вали по половин ден. Да се връщаме!
Хвана ръцете й, привлече я към себе си, после се обърна, остави ръцете й да се изплъзнат от неговите и започна да тича по брега към селцето. Тя се хвана на играта му и се затича към него; сега се смееше, споделяше удоволствието му от изливащия се порой. Знаеше — изведнъж го разбра без съмнение — че той трябва да замине, но ще се върне. След време. Когато е открил онова, което е търсил.
Изведнъж Бен спря и със смях издигна ръце към небето.
— Красиво е! — извика той. — Дяволски е красиво!
— Знам! — отговори тя, погледна покрай него към залива: покритите с дървета склонове на хълмовете се замъгляваха от пороя, къщичките по наклона пред тях изглеждаха строги.
Тази нощ той сънува.
Носеше се над пустиня, високо над нея. Смолисточерните магмени пясъци се простираха чак до хоризонта във всяка посока. Високи прашни спирали се движеха бавно през огромната равнина като набраздени колони, свързващи небето и земята. Духаше студен вятър. Над всичко висеше черно слънце като хлътнало око сред небе в кървавочервено.
