Счупеното колело полностью

Тръпката, която пробяга по гърба му, беше като чувството, когато слушаше някое изключително музикално парче или за първи път виждаше съвършено произведение на изкуството. Но как така? — зачуди се. Или цялото изкуство почиваше върху желанието?

Пръстите на увредената му ръка се свиха отново. Остро си пое въздух въпреки болката и облегна рамо на касата на вратата. Сега беше най-зле и това го караше да се чувства студен и слаб, челото му се къпеше в пот. Днес щеше да се изправи срещу му. Тази сутрин, ако е възможно. Но първо имаше нещо, което трябваше да се свърши.

Тръгна надолу и отвори вратата, водеща към градината. Отвън въздухът беше остър, свеж, небето — ясно след дъжда. Дълги сенки лежаха върху проблясващата, напоена с вода трева, преувеличаваха всяка издатина и падина и караха земята да изглежда набраздена и неравна. Розите се къпеха във влага, подпряната на магарета маса беше тъмна и мокра.

За момент остана неподвижен, заслушан в призива на птиците от стряхата над главата му и в шума на дърветата. Странно как този звук винаги звучеше така, сякаш не нарушава, а засилва тишината под него.

Болката пак се върна — този път по-поносима. Изправи се срещу нея и после, когато тя затихваше, вдигна наранената ръка към лицето си. Едва-едва се носеше миризма на изгоряло. Сладка, доста приятна миризма. Притисна я към бузата си. Беше топла. Неестествено топла.

Притискайки ръка към гърдите си, се загледа през поляната към потъналия в сянка залив. Беше прилив. Слънчева светлина се криеше в дърветата от далечната страна на водата и бавно пълзеше към очертаната от нея линия.

Усмихна се. Точно това никога не се променяше: всеки ден идваше нов; светлина се излъчваше от всичко.

Тръгна надолу през поляната и после по тясната чакълеста пътека, която водеше през стара, разнебитена портичка към ливадите. Тук тревата беше до коляно, некосена, откакто баща му беше тръгнал преди три месеца, високите стръкове — яркозелени и гъсти. Навлезе в това море от трева, пренебрегнал пътеката — тя свиваше надолу към виещия се поток и се отправяше към Стената.

Спря в подножието на Стената, балансирайки на ръба на дълга каменна канара, която се издаваше над околните блата. Стената тук представляваше свръхмогъщо присъствие, неизразителна белота, висока две ли и завиваща под идеален геометричен ъгъл от сто и двайсет градуса на югоизток. Изглеждаше, сякаш се намира в ъгъла на гигантска кутия за играчки; сянката на Стената беше толкова дълбока, че като че ли беше нощ. Дори и така, доста ясно можа да си представи великанския кръг на Печата там, в долния край на Стената, не по-далече от трийсет стъпки.

Бен клекна и се огледа. Тук паметта беше плътна. Образи се тълпяха около него като неспокойни духове. Трябваше само да затвори очи, за да ги повика обратно. От лявата си страна можеше да види мъртвия заек, потънал сред тревата. А там, точно зад него, баща му преди по-малко от година гледаше към него, но сочеше Печата и обясняваше как новата политика на Седмината се е изправила, за да спре набезите откъм Глината. Завъртя глава. Отдясно можеше да види Мег — стотици, не, хиляди пъти — усмихната или замислена, изправена и седнала, с лице към него или извърната, тичаща през тревата или просто застанала до потока, взряна в далечните хълмове. Мег като дете, момиче, жена. И за какво? Защо такова безкрайно повторение на събитията?

Потръпна, след това се обърна, поглеждайки към селцето, замислен за това, колко безвременно изглежда на тази ранна утринна светлина. Сведе поглед, после потърка и замасажира дланта на лявата си ръка с дясната. Сега се почувства по-добре, по-спокоен, което го накара да помисли дали това не е някакъв вид схващане. Но можеха ли машините да се схващат?

Пое си дълбоко дъх и се разсмя. „Ами ако всички ние сме машини? Ако просто сме програмирани да мислим другояче?“

Тогава отговорът ще е „да, машините се схващат“.

Беше странно — това чувство на принуда, чувство, че е длъжен да дойде тук. То беше по-силно от него — като желанието му към Мег. Плашеше го. И дори когато се прочисти от него, чувстваше, че контролира себе си по-слабо отвсякога. Част от това, разбира се, бяха лекарствата — или липсата им. За последен път ги беше вземал преди повече от седмица. Но имаше и нещо друго. Той се променяше. Усещаше го в себе си. Но към какво? И защо?

Още известно време втренчено гледа Печата, после отмести поглед разтревожен. Беше също като в съня му. Дъното на езерото: това беше Стената. Беше потънал в мрака, за да се сблъска със Стената.

И?

Потръпна. Не, още не го разбираше. Може би такъв, какъвто беше — шизофреник — той не можеше да го разбере. Не и там, където се намираше. Не отвътре. Но ако преминеше оттатък?

Втренчи се в Стената, след това сведе поглед. Ами ако баща му кажеше „не“? Ако баща му кажеше, че не може да отиде в колеж?

Бен стана и обърна гръб на Стената. Ако Хал кажеше „не“, щеше да се възпротиви. Щеше да го направи — при всички положения.