Беше дошъл тук от мъртви земи, от пустинни земи, където храмове на забравени богове лежаха в руини, отворени към небето; бе се носил над огромни планински вериги с върхове в еднообразно черно — най-чистото черно, което някога беше виждал — недокоснато от сняг или лед; бе се плъзгал над равнини от тъмно, разтопено стъкло, където образът на малкото му, цялостно същество летеше като двойник под него, стремящо се да се срещне с него, когато той падне — когато падне по време на издигането си. И сега беше тук, в тази пуста земя, където цветовете свършваха, а тишината беше като стена в черепа.
Времето минаваше. Тогава с гигантска, почти животинска тръпка, която разтърси въздуха около него, пясъците отдолу се разделиха, огромните дюни се отдръпнаха и разкриха идеално гладко езеро — нюансираните му в червено води бяха като огледало.
Падна. Преобръщайки се във въздуха, се превърна в стрела, разделила тъмната мазна повърхност. Слизаше надолу, въгленовочерната течност — мека, несъпротивляваща се — се виеше около тялото му като студен огън.
Слизаше надълбоко, толкова дълбоко, че тъпанчетата му се спукаха и закървиха. Дробовете му разцъфнаха като цветове в бялата клетка на гърдите му, изпълниха вътрешността му с ужасна топлина. За миг чернотата влезе вътре, процеждаше се в него през всяка пора; бариера, през която трябваше да премине. И тогава премина; освободен от обичайното си човешко същество. Все още потъваше като желязно копие надолу в тъмнината, докато там, на петнайсетина километра под повърхността, дълбините се багреха от светлина.
Дъното на езерото беше бяло като кост; чисто, полирано и плоско като дело на човешка ръка. Блестеше меко изотдолу, сякаш друга земя — чудесна и пълна, толкова светла, колкото тази беше тъмна — лежеше от далечната страна на твърдата му, неотстъпчива бариера.
Завъртя очи, привлечен от нещо вляво. Заплува към него.
Беше камък. Тъмен, идеален каменен кръг, по-голям от дланта му. Имаше мека, почти прашна повърхност. Докосна го, намери го студен и твърд. След това, докато го гледаше, той изглежда се топеше, горната му повърхност ставаше плоска, тънкият ръб се гънеше. Сега беше раковина, мида с периферия, пресечена от тънка, неравна линия мрак.
Ръката му посегна към кръста му и измъкна скалпел от малкия калъф, след което плъзна острието между двете черупки. Разделиха се бавно, неохотно, както крилата на молец се разтварят срещу слънцето.
Вътре имаше перла от тъмнина — дребно яйчице, толкова тъмно, толкова наситено черно, че изглежда привличаше цялата светлина в себе си. Пресегна се да го вземе, но дори когато сви лявата си ръка около перлата, усещаше студът й да изгаря плътта му и после падна — като капка небесен огън — върху дъното долу.
Удивен, вдигна ръка пред лицето си и видя идеалната дупка, пробита от перлата. Завъртя ръката. Точно през нея. Перлата беше минала точно през нея.
Потръпна. И после се върна болката — съвсем различна от всичко, което някога беше изпитвал.
Бен се събуди и седна изправен, облян в пот, лявата му ръка беше здраво вкопчена в дясната, болката в нея — доста реална. Взря се в нея в очакване да види малка дупка, прогорена в нея отгоре до долу, но нямаше видим знак, че нещо не е наред. Присви го отново и това го накара да извика — болката беше невероятна — по-лоша от най-лошата рана, която някога бе имал.
— По дяволите! — каза си под нос, недоволен от слабостта си. „Контролирай болката — помисли си. — Учи се от нея.“ Стисна зъби и погледна към таймера на стената до леглото му. Беше малко след пет.
Трябва да си е увредил ръката, докато измъкваше Мег от водата.
Когато болката намаля, стана, прокара ръка по гърдите си и започна да се облича. Беше по-трудно, отколкото си бе представял, защото и най-слабото движение на ръката щеше отново да го накара да се присвие от болка и да спре дъха му. Но успя да се справи успешно, излезе тихо и тръгна надолу по коридора.
Вратата на стаята на Мег беше отворена. Внимателно, за да не я събуди, той погледна вътре. Леглото й беше вляво до далечната стена, прозорецът — точно над главата й. Тя лежеше по гръб, косата й покриваше лицето й, раменете й бяха голи в сянката, дясната й ръка — извита над завивките. Завесите бяха спуснати, стаята тънеше в частична тъмнина, но малка пролука високо горе пропускаше малко от ранното сутрешно слънце — тясна лента от златна светлина. Тя оставяше контурна следа по завивките и нагоре по стената, разкривайки горната част на ръката й. За момент той се взря в нея, забравил за тъпата болка в своята ръка — на тази светлина плътта й изглеждаше толкова нежна.
За момент се поколеба, чудейки се дали трябва да я буди.
Потръпна при спомена как беше дошла при него през нощта и усети същия силен изблик на желание. Въпреки че това го притесняваше, не можеше да се самозалъгва. Искаше я. И сега повече отпреди. Искаше да целуне мекотата на шията й, да я види как се обръща, топла и усмихната, и да я вземе в прегръдките си.
