Счупеното колело полностью

— Това отново се дължи на сложността на уреда. Помисли си, Бен. Това не е само въпрос на създаване на визуален фон — а и на синхронизиране на мускулните движения така, че да се вписват в този фон.

— Но един свестен компютър би се справил, нали така?

— Може би. Но само ако някой е достатъчно сръчен, за да го програмира така, че да върши тази работа.

Бен се захвана да се облича, после спря и поклати глава.

— Има и други неща, които не са както трябва. Например, капакът. Не трябва да е такъв. Аз през цялото време усещах света извън машината, въпреки всичко. И не само това, но чувах и леко жужене — вибрации — под всичко онова. И двете неща ме отдалечаваха от илюзията. Напомняха ми — макар и само на дълбоко, подсъзнателно равнище — че се намирам вътре в машина. Че всичко това е фикция.

Хал се приближи до бюрото и седна. По лицето му личеше, че е уморен от това, че дълго е стоял прав.

— Това толкова ли е лошо, Бен? Без съмнение то е присъщо на всяка художествена форма. Ти знаеш, че книгата в ръцете ти представлява мастило и хартия, филмът, който гледаш, е ефект на светлината върху целулоида, картината — резултат от полагане на бои върху двуизмерно платно. Със сигурност винаги е имало среда, нали?

— Да. Но не е задължително да е така. Не и в този случай. Тъкмо това е толкова вълнуващо. За първи път можеш да се разделиш с чувството за „среда“ и да съпреживяваш директно, без преживяването да минава през филтър.

— Не схващам, Бен. Няма съмнение, винаги ще усещаш, че се намираш вътре в машина, без значение колко добра е фикцията.

— Защо? — Бен закопча ризата си, надяна гащетата и панталоните си и се приближи до баща си. Наведе се над него. Очите му горяха. — Ами ако можеш да се освободиш от всичко, което те разсейва? Няма ли това да промени самата природа на фикцията, която създаваш? Само си го представи! Ще изглежда също толкова реално, колкото и това сега — както сега ти говоря тук, ти си седнал, аз съм прав, топлият мирис на масло и машини ни обкръжава, светлината — съвсем същата, температурата — съвсем същата. Всичко такова, каквото си е. Истинско. Или поне толкова истинско, колкото е истинска реалността.

— Не е възможно — възрази му тихо Хал и отмести поглед. — Никога не би могъл да направиш нещо толкова добро.

— Защо не? — Бен се извърна за миг. Цялото му тяло изведнъж беше пламнало от внезапен ентусиазъм. — Какво би ми попречило? Нищо. Нищо освен собствената ми воля.

Хал сви рамене и погледна сина си. Неуловима възхитена усмивка освети лицето му за миг.

— Може би. Но не е толкова лесно, Бен. Този малък отрязък, който преживя… колко дълго мислиш, че продължи?

Бен се замисли.

— Две минути. Може би малко по-дълго.

Хал се засмя, после стана сериозен.

— Беше две минути и четиринайсет секунди и все пак за да бъде подготвен, е бил необходим екип от осем човека, които са работили повече от три седмици. Това е програма, Бен. Постоянно ти го повтарям. За да се направи онова, за което ми говориш, ще трябва огромен екип, който да работи години наред.

Бен се обърна към баща си. Изведнъж лицето му беше станало напълно неподвижно.

Или един-единствен човек, който да работи цял живот?

Хал присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Говоря за себе си. За моето призвание. Вече месеци наред експериментирам с формата. Опитвам се да уловя определени неща. Да ги имитирам, да ги възпроизвеждам на запис. Но това… тези пай пи… те са съвсем същото. Хранилища на преживявания. Черупки, запълнени със самата сърцевина на съществуването. Или поне такива биха могли да бъдат.

— Черупки… Това ми хареса. Добро име.

Бен се усмихна със странна усмивка.

— Да. Точно това са, нали? Черупки.

Хал задържа още за миг поглед върху сина си, след това наведе очи.

— Имам си и друга причина да ти покажа това. Нещо, което засяга мене.

— Тебе?

— Да. Нещо, за което искам да ми помогнеш.

— А…

Колебанието, което се изписа на лицето на Бен, го изненада.

— Първо има нещо, за което трябва да те попитам — припряно избърбори Бен.

Хал леко се облегна назад. Значи Бет беше права. Бен наистина се чувстваше тук като в капан. Да, сега го виждаше.

— Искаш да се махнеш оттук. Това ли е?

Бен кимна.

— Можеш. Но не веднага. Все още не.

— А кога?

Твърдостта в гласа на Бен отново беше неочаквана. През последните няколко месеца се бе променил много. Беше пораснал, беше станал господар сам на себе си.

— Три месеца. Много ли ти се виждат?

Бен постоя за миг замислено, после поклати глава.

— Не, смятам, че не. Ще ме запишеш ли в Оксфорд?

— Където искаш, там ще те запиша. Вече говорих с танга.

Очите на Бен се разшириха от изненада.

Хал се наведе напред, прикривайки задоволството си, и погледна сина си в очите.

— Мислиш, че не знам какво е ли? — той се разсмя. — Забравяш. И аз съм роден тук. И аз съм бил някога на седемнайсет години — ако щеш ми вярвай. Знам какво е това чувство, че си пропускаш живота. Прекалено добре ми е известно. Но искам в замяна нещо от тебе. Искам да ми помогнеш.

Бен си пое дъх, след това кимна.

— Добре. Но как?

Хал се поколеба, после извърна лице.