Счупеното колело полностью

— Искам да направиш пай пи… Черупка. За майка ти. Нещо, което тя да запази.

Бен се намръщи.

— Не разбирам. Защо? И що за черупка?

Хал бавно вдигна очи. Изведнъж сякаш му беше станало страшно неловко.

— Да запишеш мен. Но това ще е изненада. Подарък. За рождения й ден.

Бен се загледа в баща си, след това се обърна и отново заоглежда украсения калъф на машината.

— В такъв случай трябва да променим малко това нещо, не смяташ ли? Прилича на ковчег.

Хал потръпна.

— Знам…

— Ще докараме работници… — подхвана Бен, но млъкна, щом забеляза как баща му се беше втренчил в дланите си. Трепереха като ръцете на много, много стар човек.

Бен пак заговори — вече почти шепнешком:

— Какво има?

Видя как баща му кръстоса ръце, после вдигна очи. Пресилена усмивка беше прикрила страха, изписал се за миг на лицето му.

— Няма нищо. Аз…

Спря и се обърна. Мег беше застанала зад него. Беше влязла безшумно.

— Човекът дойде — каза тя колебливо.

— Човекът ли?

Мег премести поглед от единия към другия, обезпокоена от странното напрежение, което цареше в стаята. Усети, че е прекъснала нещо.

— Човекът от „Прос Тек“. Дошъл е да види ръката на Бен.

— Ръката на Бен? — Хал се обърна и погледна към Бен, след това се разсмя. Къс, безцветен смях. — Разбира се. Майка ти ми каза.

Очите на Бен не се откъсваха от баща му.

— Благодаря. Кажи на мама, че веднага се качвам.

Тя се поколеба — искаше й се да попита какво става, но по погледа му разбра, че не трябва да се намесва.

— Бен?

Той отново не я погледна.

— Върви. Казах ти, качвам се.

Тя се забави още миг, учудена и обидена от внезапното му тросване. След това се врътна ядосана и се втурна между рафтовете към стълбите.

В края на стълбището се спря, за да се успокои. Хал беше отказал на Бен. Това е! А сега Бен й беше ядосан, защото и тя не искаше той да си отиде оттук. Мег потръпна — гневът й изведнъж беше изчезнал; после се разсмя тихичко, радостно, отвори вратата и продължи.

Ръката лежеше на масата — от прецизно отрязаната китка се протягаха нишки като тънки косми. Не беше като другата ръка. Тази блестеше със сребристо сияние на светлината, повърхността й беше мека и течна като живак. И все пак формата й намекваше за сила и тежест.

Мег се взираше в нея от другия край на стаята — представяше си съществото, от което беше отрязана тази ръка: високо същество без лице, с крайници, по които слънчевата светлина блести като течен огън. Виждаше го как се разхожда сред тревата под къщата. Виждаше как дървото на вратата се пръска на трески като кибритена клечка под юмрука му.

Потръпна, обърна се и погледна човека, коленичил до Бен. Щом го погледна, той вдигна очи и се усмихна: приятна, учтива усмивка. Беше хан. Казваше се Лин Хоу Ин. Дребен, крехък човечец на шейсет и нещо, с ръце, толкова малки, че приличаха на детски. Ръце, толкова кукленски и деликатни, че тя го беше попитала истински ли са.

— Ръцете ми ли? — беше ги протегнал към нея, сякаш за да ги оцени. После се бе засмял. — Мои са си. Роден съм с тях. Но що се отнася до това, кое е истинско…

Вече почти беше отстранил повредената ръка. Докато го гледаше, той се наведе, отпусна натиска на менгемето, в което беше поставена ръката, наведе се и извади от кутията на пода, до коляното си, мъничък инструмент. Известно време приведен се занимава с ръката и накрая я отдели окончателно.

— Готово — каза той най-накрая, изправи се назад и погледна към Бен. — Как е?

Бен вдигна лявата си ръка към лицето си и взе да я върти и да оглежда чистата линия на чуканчето.

— Странно е — обади се той след малко. — Болката изчезна. И все пак имам чувството, че ръката си е там. Мога да свия пръстите си и те не ме болят.

Лин Хоу Ин се усмихна.

— Добре! Това е сигурен признак, че е повредена само механичната част. Ако я бяхте навехнали или повредили нервните окончания, щеше да е по-трудно. А сега мога да ви сложа временна протеза, докато оправят старата.

— Онова там ли? Лин погледна нататък.

— Да. Съжалявам, че е толкова грозна.

— Не. Изобщо не е грозна. Според мене е красива.

Мег се разсмя притеснено.

— Не. Ши Лин е прав. Грозна е. Груба е.

— Това е просто машина — отговори й Бен, изненадан от разпалеността, от гнева в тона й. — В нея няма друг живот освен онзи, който й даваме ние.

— Ужасна е! — не се предаде тя. — Също като формата. Като всичките подобни неща!

Бен сви рамене и отново погледна към Лин Хоу Ин.

— Като другата ли функционира?

Дребничкият човечец разглеждаше ръката в менгемето и я боцваше тук-таме с мъничкия скалпел. Усмихна му се.

— В някои отношения — да, но в други е много по-добре от този модел тук. За последните пет години нещата се промениха много. Сред тях — и протезите. Сега времето за реакция е много по-кратко. А е и по-силна. Пък точно в този модел — той посочи ръката на масата с деликатно кимване, — има и дистанционно.

Бен я заразглежда, после отново погледна Лин Хоу Ин.

— Защо?

Лин се изправи и се приближи до калъфа, оставен на пода до масата. Преди това беше извадил ръката оттам.

— Вижте — той извади нещо отвътре. — Ето ви останалата част от устройството.