— На мен това също не ми харесва много, но в момента нямаме големи възможности. — Тя посочи административния център. — Щом открият, че сме изчезнали, ще преобърнат своята половина от Мангъс да ни намерят и тъй като вече търсят моя предполагаем съучастник, излизането от комплекса няма да ни даде по-голяма сигурност. Какво друго ни остава?
— Ако ни открият, ще трябва да се бием с трофтите — възрази Аким. — Ще бъдеш ли така ефективна срещу тях, както беше срещу хората на Оболо Нардин?
Джин изсумтя, през ума й мина образът на баща й, който се бие срещу роботи цели в Опасната стая на центъра „Макдоналд“.
— Ние сме предназначени да се бием с трофтите, Мирон Аким — отвърна мрачно тя.
— Разбирам. — Аким въздъхна замислено. — В такъв случай това наистина е най-добрият ни шанс. Добре, аз съм готов.
— Аз обаче не съм. Забрави ли, че трябва да се върна и да взема Доло Самън?
— Мислех, че си променила решението си. — Аким видимо се беше окопитил. — Добре тогава. Кажи ми какво трябва да направя аз.
Тя скочи на стената малко по-тежко и лявото коляно пак я заболя. За момент Джин стисна зъби в очакване болката да затихне.
— Добре ли си? — попита тихо Аким.
— Да. Коляното ми пострада при катастрофата и още ме наболява.
Всъщност болката беше изгаряща и това беше сериозно предупреждение. Лош признак — това показваше, че се уморява прекалено много и товари серводвигателите си повече от допустимото.
— Беше прав, че е на най-ниския етаж — каза тя и задърпа Доло нагоре. — Оболо Нардин беше оставил двама души на стража пред вратата, сякаш да ми покаже къде се намира.
— Уби ли ги?
— Трябваше. Единият ме видя преди да се бях приближила достатъчно, за да ги обезвредя.
— Всички те са участници в предателството — изръмжа Аким. — Не забравяй това.
Джин преглътна.
— Правилно. Във всеки случай намерих Доло Самън завързан за един стол с комплект тръби в ръцете и пушек, виещ се около него от кадилница под брадата му.
— Самичък ли беше?
— Не, но успях да зашеметя следователите, без да ги убия. Ето го, дърпай. Аз ще поема тялото. Ти му пази главата.
Вдигнаха отпуснатото тяло на Доло и го сложиха на стената като ловен трофей.
— Някаква идея какво може да са използвали върху него? — попита Джин, стараейки се да скрие обхваналото я вълнение, докато Аким се вглеждаше внимателно в безжизненото лице на Доло.
Аким поклати глава.
— Възможностите са много. — Той хвана китката на Доло. — Пулсът му е забавен, но е съвсем равномерен. Просто трябва да спи, докато действието на дрогата отмине.
— Дано. — Джин включи светлинните усилватели на по-голяма мощност и бързо огледа онази част от двора, където бяха трофтите. — Докато ме нямаше, забеляза ли някаква активност там?
— Не. Нито от другата страна.
— Трудно е да се повярва, че още не са забелязали отсъствието ни, но все пак трябва да сме благодарни за това.
— Може би Оболо Нардин е очаквал синът му да не се подчини на нареждането да те остави недокосната.
— Много те бива да повдигаш духа — изръмжа Джин и потрепери. — Е, да не губим време. Дръж му главата, моля те, а аз ще го прехвърля от другата страна.
Минута по-късно Доло беше свален и положен наполовина легнал, наполовина подпрян на долната част на стената.
— Твой ред е — каза Джин на Аким. — Внимавай да не стъпиш върху него.
— Няма. Ти как ще слезеш?
Джин почувства как стомахът й се стегна.
— Ще трябва да скоча — отвърна тя. — Не се безпокой, ще се справя.
Аким внимателно я наблюдаваше.
— Не се справи много добре с последния си скок.
— Просто съм малко уморена. Хайде, губим време.
Аким я гледа още един миг, след това стисна устни и кимна. Извади от джоба си носна кърпа, уви я около въжето и се хвана с две ръце. После се спусна долу, махна й, коленичи и започна да отвързва Доло от въжето.
Това беше. Джин пусна своя край на въжето да падне до Аким, хвана се за ръба на стената, увисна, присви колене, стисна зъби и се пусна…
И прехапа език, когато в лявото си коляно почувства болка като от пробождане с горещо копие.
— Джасмин Моро — прошепна Аким и се хвърли към нея.
— Добре съм — успя да промълви тя. Мъчеше се да не заплаче от болка, докато лежеше на гръб, стиснала коляното си. — Само минутка да си почина.
Всъщност минаха почти три минути преди да може да се изправи.
— Добре — въздъхна тя. Ако съзнателно включеше серводвигателите да й помогнат да стои права… — Вече съм добре.
— Аз ще нося Доло Самън — каза Аким с тон, който не търпеше възражения.
— Нямам нищо против — съгласи се Джин, трепна и отново седна. — Ще ти оставя да носиш и въжето, ако не възразяваш. Но първо трябва да измислим как да се качим на кораба.
— Системите за сигурност ли имаш предвид?
— Естествено. — Джин настрои усилвателите за светлина и далечно виждане и бавно огледа разположената върху кърмата на кораба кула за разтоварване. — Изглежда, над входа има двоен детектор за звук и движение — каза тя. — Както и… момент… да, и лазерен скенер, сканиращ товарната рампа и един клинообразен участък от земята петнадесет метра пред нея.
— Какво е онова там? — попита Аким и посочи към хангара. — Онова, в което е заровен носът на кораба?
