Когато излезе в хладния нощен въздух и махна, Аким вече бе вдигнал Доло на гръб. Затича се към нея и само след секунди стигна до рампата.
— Чисто ли е? — изсъска той и тръгна нагоре.
— Доколкото мога да кажа — прошепна тя. — Хайде… не искам системата да бъде изключена по-дълго, отколкото трябва.
Няколко удара на сърцето и той беше до нея.
— Сега накъде? — изпухтя Аким и се дръпна, за да не може тя да поеме Доло от него.
— Напред. Според мен има поне няколко възможности — отговори Джин. — Трябва да намерим някое празно складово помещение или нещо подобно, където няма да имаме никаква компания.
— Добре — кимна той. Очите му се впиха в нейните. — А като се настаним и имаме време да поприказваме, ще ми кажеш защо всъщност си дошла на Квазама.
Сблъсъкът, за щастие, беше отложен с няколко минути от необходимостта да прикрият следите си. Включването на детекторите за движение беше работа за пет секунди, но залепването на направената от Джин дупка в гумирания ръкав продължи значително по-дълго и с много по-малък успех. Тя можа да използва лазерите си за заваряване на краищата, но процедурата остави светли ивички, които много изпъкваха върху по-тъмния материал. Джин позаглади с нокти лъщящите ивички — това помогна малко, но недостатъчно — и накрая се отказа. Както посочи Аким, всеки, който би минал през тунела, вероятно щеше да гледа повече къде стъпва, отколкото какво има по стените.
Тръгнаха по дългия централен коридор. В кораба беше все така тихо. Джин се беше надявала да се скрият в някой празен склад, но скоро стана ясно, че планът й трябва да се промени. Повечето врати бяха заключени, а малкото отключени водеха в помещения, пълни до тавана с кашони. Аким посочи едно, в което все пак имаше достатъчно място за тримата. Джин обаче му напомни, че сутринта трофтите вероятно ще дойдат да продължат разтоварването.
Продължиха. Накрая в предната част на главната секция, точно на кърмата на дългия товарен отсек, намериха незаключена помпена станция с достатъчно свободно място на пода да легнат най-малко двама души.
— Засега ще трябва да се задоволим с това — реши Джин и преди да затвори вратата за последен път огледа празния коридор. — Дай да ти помогна с Доло.
— Вече се справих — отвърна Аким и подпря младежа да седне до стената. — Има ли тук осветление, което можем да включим?
Светлината, която се процеждаше от коридора, беше достатъчна за светлинните усилватели на Джин. Тя видя ключа, включи го и стаята се изпълни със светлина.
— Не трябва да светим дълго — предупреди тя Аким.
— Разбирам — отвърна той и бързо огледа стаята.
— Виждаш ли нещо, което можем да използваме като възглавница? — попита Джин и клекна до Доло.
— Обувките му ще свършат работа. — Аким свали обувките на Доло и несръчно се наведе над изгубилия съзнание младеж.
— Остави на мен — предложи Джин и се пресегна.
— Ще се оправя — каза язвително Аким, избягвайки ръцете й. От рязкото движение той изгуби равновесие и се подпря с една ръка на стената.
— Мирон Аким…
— Съветвам те да проявяваш малко повече уважение, чуждоземна жено — сопна се той, после седна на пода срещу нея.
— Уважавам онези, които заслужават уважение — отвърна Джин.
Дълго се гледаха мълчаливо. После Джин пое дълбоко дъх и въздъхна.
— Виж… съжалявам, Мирон Аким. Разбирам, че моята личност те дразни, но точно сега съм много изморена, за да се опитвам да се държа като квазаманка.
Гневът бавно изчезна от лицето на Аким.
— Нашите светове щяха да са врагове и без рогатите леопарди, нали? — тихо каза той. — Културите ни са много различни, за да можем да се разбираме.
Джин затвори очи за миг.
— Ще ми се да мисля, че никое от нашите общества не е толкова консервативно. Само защото не сме първи приятели не означава, че трябва да сме врагове.
— Но сме врагове — каза мрачно Аким. — Нашите управници го доказаха с речите си, вашите — с действията си… Поради което ми е много трудно да разбера защо ми спаси живота.
Джин го погледна.
— Защото ти не си едновремешен шахни и не говориш с техните думи отпреди тридесет години и аз не съм от авентинския съвет и не извършвам техните действия отпреди тридесет години. Ти и аз сме тук сега… точно сега… изправени пред една заплаха за Квазама, която и двамата искаме да предотвратим. Ние не сме врагове. Защо да не ти спася живота?
Аким изсумтя.
— Това е фалшив аргумент. Ние с теб провеждаме политиката на нашите управници — ни повече, ни по-малко. Ако нашите управници са във война, ние също сме във война.
Джин прехапа устна.
— Добре тогава. Ако аз съм такава заплаха за Квазама, защо не извика хората на Оболо Нардин, докато освобождавах Доло Самън?
Въпросът, изглежда, изненада Аким.
— Защото те щяха да убият и мен заедно с теб, разбира се.
— Така ли? А не се ли предполага, че ти си готов да умреш за доброто на твоя свят? Аз съм готова.
— Но тогава… — Аким спря.
— Но тогава какво? — подкани го тя. — Но тогава заплахата, която представлява Мангъс, ще остане неразкрита?
— Ти си по-хитра, отколкото мислех — каза той. — Побеждаваш ме със собствените ми думи.
