— Това нормално ли е?
— За Мангъс е нормално. Макар че ако си права за онова, което правят там, наистина има смисъл да не пускат селяни да влизат.
— Само селяни ли? Хората от града могат ли да влизат?
— Редовно — кимна Доло. — На всеки две-три седмици Мангъс вкарва работни групи за по една седмица. За прости монтажни операции, предполагам.
— Не разбирам — намръщи се Джин. — Искаш да кажеш, че взимат цялата работна сила отвън?
— Не, не цялата работна сила. Те имат постоянни работници, повечето от тях вероятно членове на рода Нардин. Предполагам, че монтажните операции възникват периодично и те предпочитат през останалото време да не поддържат постоянно работници.
— Това ми изглежда неефективно. Ами ако някои от тези работници междувременно си намерят друга работа и не са свободни, когато потрябват?
— Не зная. Но както казах, това са прости монтажни операции. Обучението на нови работници не е трудно.
Джин кимна.
— Познаваш ли лично някой, който е бил в някоя от тези работни групи?
Доло поклати глава.
— Нали ти казах, че това са само хора от града? Ние знаем за това само благодарение на връзката на баща ми с кмета на Азрас Капарис.
— Вярно… ти ми спомена за него. Той ли ви информира за онова, което става в Азрас и в другите градове?
— Донякъде. Срещу съответна цена, разбира се.
Несъмнено тази цена бе преференциалният достъп до семейната мина на Самънови.
— Останалите политически лидери на Азрас имат ли дял в тази сделка?
— Някои. — Доло вдигна малко неловко рамене. — Както всички други, и кметът Капарис има врагове.
— Хм. — Джин отново погледна високомерния Нардин и в ума й се появи един образ. Питър Тодор от времето на тяхната подготовка като кобри, видимо и нетърпеливо очакващ момента, когато Джин най-после ще се предаде и ще напусне групата. Моментът, когато той ще може да злорадства над нейното поражение. — Има ли някаква причина — внимателно попита тя, — поради която враговете на кмета Капарис да негодуват срещу Милика?
Доло се намръщи.
— Защо например?
Тя се овладя.
— Възможно ли е да им вземате повече за стоката, отколкото те смятат за справедливо?
Доло я погледна сурово.
— Ние не продаваме стоката си по-скъпо, отколкото струва — отвърна студено той. — Нашите продукти са редки и ценни метали с висока степен на чистота. Те са скъпи, независимо кой ги продава.
— Ами какво ще кажеш за семейство Ийтра? — попита Джин.
— Какво искаш да кажеш?
— Те продават дървен материал, нали? Продават ли го по-скъпо на градовете?
— Не, всъщност не — каза Доло. — Фактически по-голяма част от бизнеса с дървен материал се извършва без участието на Милика. Река Сомилари, която минава през главния район на дърводобив на север, тече директно през Азрас, така че голяма част от дървения материал се пуска по реката до местата за обработване. Ийтра всъщност се специализират в производството на някои продукти от дървесина като хартията рела… неща, които повечето търговци на едро с дървен материал не могат да правят добре. При минаването ви над гората вероятно си видяла от кораба дървета рела — ниски, с черни стебла и листа с форма на ромб.
Джин поклати глава.
— Гледах повече какво може да се крие под тях, отколкото самите дървета. Тези дървета редки ли са?
— Не толкова, но хартията, произвеждана от тяхната дървесина, е предпочитана за юридически договори и много се търси. Писането или печатането на свежа хартия от рела дава релефен отпечатък на повърхността, разбираш ли — добави той, — който се запазва. Така че ако по някакъв начин написаното бъде променено, това веднага може да бъде открито.
— Удобно — съгласи се Джин. — И скъпо, предполагам?
— Струва си парите. Защо питаш?
Тя кимна към Нардин.
— Има вид на човек, който е готов да злорадства — отвърна тя. — Чудех се дали очаква да злорадства над селата изобщо или специално над Милика.
— Е… — Доло се поколеба. — Трябва да кажа, че дори между квазаманските села нас ни считат нещо като… не точно изменници, но и не съвсем като част от цялата общност.
— Защото не сте включени в централната подземна комуникационна мрежа?
Той я погледна изненадан.
— Как… О, вярно! Научили сте за нея, когато миналия път окупирахте онова село в Източния ръкав. Да, голяма част се дължи на това. И макар че сега отвъд Голямата дъга израснаха други селища, ние бяхме едно от първите. — Той я погледна. — Всичко това част ли е от твоето разузнаване?
— Донякъде — призна Джин. — Обаче е свързано и с проблема за Мангъс.
Доло дълго мълча. Джин отмести очи от рампата и се огледа. Беше хубав ден, от югоизток духаше слаб прохладен ветрец. Звуците от работата около тях създаваха приятен фон; към шума от гласовете на работниците се прибавяха подрънкванията на вериги и стърженето на въжета от намиращия се наблизо вход на мината.
Тя почти се стресна, когато погледна на запад и видя стената. Стената и металната мрежа, издигната допълнително от селото срещу високо скачащите рогати леопарди… рогати леопарди, които нейните хора им бяха изпратили.
