По предложение на собствения й дядо. По гърба й пробяга внезапна тръпка. „Какво ще си помислят Доло и Круин — чудеше се мрачно тя, — ако научат за ролята на моето семейство в стоварването на това бреме върху тях? Може би затова съм изолирана тук. Може би това е Божието отмъщение?“
— Какво ти е? — попита Доло.
Тя го погледна.
— Разбира се. Просто… си мислех за вкъщи.
Той кимна.
— Двамата с баща ми снощи се чудехме какви ли планове подготвят твоите хора, за да те върнат.
Тя потрепери притеснено.
— Едва ли планират друго освен да извършат възпоменателно богослужение. С разбитите предаватели на совалката няма начин да се свържа с нашия кораб майка. И освен това от видяното от орбита те са предположили, че всички са загинали. Затова ще се върнат на Авентини, ще жалеят за нас известно време, а след това в Директорията ще започнат да дебатират какво да правят по-нататък. Може би след няколко месеца ще се опитат да пратят друга група. А може да минат и години.
— Говориш язвително.
Джин премигна през сълзи.
— Не, не язвително. Просто… се страхувам как ще го понесе баща ми. Той толкова много искаше да бъда кобра…
— Да бъдеш какво?
— Кобра. Това е правилното име на онова, което вие наричате „демон-боец“. Той толкова много искаше аз да продължа семейната традиция… и сега ще се измъчва дали не ме е тласнал в насока, която не съм искала.
— Наистина ли? — тихо попита Доло.
Много странно, но Джин не се възмути от въпроса.
— Не, той не ме е тласнал. Аз много го обичам, Доло, и може би точно от обич исках да стана кобра. Но, не… аз исках това толкова, колкото и той.
Доло леко изсумтя.
— Жена-боец. Изглежда почти несъвместимо.
— Само във вашата история. Във всички наши светове кобрите са повече цивилни мироподдържащи служители, отколкото бойци.
— Почти каквито бяха мохите за нас — отбеляза Доло.
Джин се замисли, после призна:
— Интересна аналогия.
Той изсумтя, а може би се изкиска.
— Помисли си каква мироподдържаща сила можем да имаме, ако комбинираме двете.
— Кобри и мохи? — Тя поклати глава. — Няма начин. Всъщност понякога съм си мислила, че точно тази възможност най-много е изплашила нашите лидери: идеята, че вашите мохи могат да се разпространят на Авентини и да имаме кобри, управлявани от чуждеземни умове.
— Но ако ги направите по-малко опасни…
— Мохите имат свои собствени приоритети и цели — напомни му Джин. — Страх ме е да си помисля какво биха могли да направят.
— Може би си права — въздъхна Доло. — И все пак…
— Господарю Самън? — извика един глас зад тях. Обърнаха се и Джин видя шофьора на Доло да им маха от вратата на бизнес-центъра на мината. — Търсят те. Било важно.
Доло кимна и се затича да се обади. Джин погледна към Нардин. Мангъс. Мангуста. Самото име показваше, че всички нейни приказки за война между града и селото са неверни. Комплекс с името „Мангуста“ можеше да има само една цел и тя бе извън Квазама. Една мисъл я загложди: трябваше ли да остави Доло и баща му да вярват, че Мангъс готви заговор срещу селата? Особено след като те можеха да оттеглят поддръжката си от нея, ако научат истината?
— Джасмин Алвентин!
Тя се стресна и се обърна. Доло енергично й махаше от колата. Шофьорът също вече беше седнал зад волана. Сърцето й подскочи и Джин затича към тях.
— Какво има? — попита тя, отвори дясната врата и седна на седалката до Доло.
— Един от нашите хора е видял камион на семейство Телек да влиза през южната врата — отговори Доло. Беше видимо напрегнат. — В каросерията му имало нещо като дънер, завит с някакъв плат, така че да не се вижда.
Джин се намръщи.
— Необичайно дърво, което не желаят никой да види?
— Така мисли нашият съгледвач. Но си помислих, че може да е нещо друго с такава форма, което те още повече желаят да скрият.
Устата на Джин пресъхна. Ракета?
— Това е… лудост — успя да промълви тя. — Откъде може да са взели ракета?
Доло погледна към шофьора.
— Каквото и да е, искам да го видя.
Шофьорът тръгна по пътя спица, стигна до малкия пръстен и продължи в посока обратна на часовниковата стрелка.
— Най-простият маршрут е да хванем директно по пътя от южната врата до Малкия пръстен — промърмори Доло. — Но в този случай… предполагам, че ще завият по големия пръстен, ще стигнат до секцията на Ийтра, а после ще слязат по пътя до къщата. Какво ще кажеш, Уейлър?
— Прав сте, господарю Доло — кимна шофьорът. — Да обърна ли и да видим дали можем да ги настигнем?
— Обърни.
Шофирайки умело през тълпите пешеходци, Уейлър зави през Вътрешния зелен пояс, пресече пътя от южната врата и продължи към голямата къща, която Доло беше посочил преди няколко дни като дом на семейство Ийтра. Точно пред нея се отклоняваше под ъгъл друг път спица и Уейлър зави по него. Докато се отдалечаваха, Джин погледна към къщата… и видя стражите в ливреи на външните входове…
