— Баща ти каза, че жената е задавала много въпроси. Кажи ми, пита ли тя нещо конкретно за нашата култура или технология?
Въпросът изненада Доло.
— Хм… не, не, доколкото си спомням. Защо?
— На мен ми се струва, че това проникване в Мангъс е нейна идея.
— Не — поклати глава Доло. — Аз отдавна исках да посетя Мангъс.
— Може би. В такъв случай може би идеята е била твоя и е съвпаднала с нейната цел. — За момент Омнати го гледаше замислено. — Много добре. Задоволи гордостта си, щом желаеш, Доло Самън. Но запомни, че истинските ти врагове не са в Мангъс нито някъде другаде на Квазама.
Доло допря пръсти до челото си.
— Ще го запомня, Мофрен Омнати.
Тримата излязоха. Доло остана на мястото си няколко секунди. После се довлече до прозореца и погледна след отдалечаващата се кола. Емисар на самите шахни… които беше излъгал.
Заради един враг на Квазама.
Той избълва една ругатня в празната стая. „Проклета да си, Джасмин Моро! За Бога, пази се. Моля те.“
Когато амонячните пари го удариха в носа, хулиганът трепна и се свести.
— Препоръчвам ти да мируваш — посъветва го Джин. Стараеше се, колкото е възможно, гласът й да звучи дебел и мъжки.
Той се подчини… и се опули, когато видя къде се намира. Джин не можеше да го вини. Оставен на ръба на високия покрив без нищо между него и плочите долу, само две тънки въжета, стегнати около китките и глезените му и завързани за един нисък комин на четири-пет метра настрана го крепяха. Да, той имаше пълно право да се страхува. Всъщност Джин дори се възхити на самообладанието му и на това, че не се разкрещя.
— Да започнем с името ти — каза Джин и приклекна до него.
— Хеброс Сибио — отговори той, без да откъсва очи от спасителните въжета.
— Гледай ме, когато ти говоря — заповяда Джин. Той се подчини, очите му се втренчиха в маскираното й лице. — Така е по-добре. — Сега ми кажи кой ти заповяда да влезеш в апартамента.
— Аз… никой — отговори той. Гласът му трепереше.
Джин театрално въздъхна.
— Може би не разбираш напълно ситуацията, Хеброс Сибио — каза тя хладно. — Косматият ти задник виси от покрива. Достатъчно е да прережа тези въжета и заминаваш да обясняваш на Господ вместо на мен. Мислиш ли, че той ще бъде снизходителен към теб? — Сибио потрепери и поклати глава. — Аз също — съгласи се тя. — Затова ми кажи кой ти възложи да свършиш тази работа.
— Не зная! — каза задъхан той. — Бог ми е свидетел, не зная. Един мъж… не ми каза името си… ме извика тази сутрин и ми каза, че иска да понатупаме един селяндур, който ще бъде в апартамент три-четири-шест на улица „Кутцко.“
— И да го убиете?
— Не! Не да го убиваме… Макар да е селяндур, не бих се съгласил, ако поръчката беше такава.
— Говори по-тихо. А каква беше поръчката? Колко обеща да ти плати?
Сибио отново потрепери.
— Не обеща никакви пари. Обеща само да не разкрива пред властите на Азрас някои от другите ни… дейности.
— Криминални дейности?
— Да. И спомена някои от тях… — Той замълча и я загледа умолително. — Това е самата истина… кълна се в Бога.
Значи шантаж… жалко, че нямаше пари, които евентуално би могла да проследи.
— Каза ли ти името на селянина или защо иска да го понатупате?
— Не.
Джин се замисли. Ако Сибио казваше истината това означаваше, че тайнственият възложител на поръчката познава най-малкото отчасти подземния свят на Азрас и неговите дейности. В същото време, колкото и да беше парадоксално, това му познание бе доста ограничено, за да избере една очевидно случайна група като тази на Сибио да свърши мръсната му работа.
Освен ако криминалният свят на Азрас не можеше да му предложи по-добра група. Тя реши да изясни този въпрос с Доло.
Във всеки случай Сибио беше безперспективен.
— До комина има нож — каза тя и се изправи. — Можеш да се претърколиш дотам или по някакъв друг начин да се преместиш и да отрежеш въжетата. Твоите приятели са още в апартамента, в който нахлухте. Вземай ги и се махайте от Азрас.
Сибио провеси нос.
— Но това е нашият град!
— Много лошо — каза Джин остро. — Защото следващите няколко дни той ще бъде и мой град… и ако отново те видя, докато съм тук, Хеброс Сибио, ще направиш онова преждевременно пътуване, за което преди малко стана въпрос, за да видиш Господ. Ясен ли съм?
Той кимна нервно. На Джин не й харесваше особено да заплашва момчето, но още по-малко й харесваше мисълта той да се разприказва из Мангъс.
— Добре. Да се надяваме и двамата, че никога вече няма да те видя.
Тя мина бързо по покрива, стигна до стълбищната шахта, през която беше домъкнала Сибио, и отвори вратата. Той щеше да се освободи с ножа, освен ако не изгубеше равновесие и не паднеше от покрива. Що се отнася до последното, на нея й беше все едно.
Въпреки това почака мълчаливо пред отворената врата, докато Сибио не се премести от ръба на покрива.
Джин беше на две преки от апартамента и вече си представяше мекото легло, когато видя пред сградата паркирани две коли.
