— Чувал съм да се използва като крайно средство при закоравели престъпници. Предполага се, че не е толкова ефективно. — Изведнъж друг елемент от пъзела дойде на мястото си. — Ама разбира се! Временните работници! Затова непрекъснато наемат нови хора. Стараят се да обработят колкото се може повече хора от Азрас.
— Азрас и Пурма — каза Джин. — Тази сутрин по пътя видях няколко автобуса, натоварени с работници, да се връщат в Пурма. Наемат последователно работна сила от двата града, та никой да не се сети какво правят.
— Мислиш, че са намерили начин да въздействат достатъчно силно на подсъзнателно ниво, за да принудят хората към предателство?
— Не зная — поклати глава Джин. — Надявам се, че единственото, което се опитват да направят, е да предизвикат недоволство сред бедните в градовете. При съществуващия политически климат дори това може да е достатъчно.
— Боже Господи! Трябва да съобщим на шахни.
— Не се шегувай… и ако ми позволиш да ти предложа, първата работа, която трябва да свършиш, е да вземеш приятеля си и да се махнете оттук. Радиг Нардин може всеки момент да пристигне и ако ни намери, навярно няма да имаме никаква друга възможност освен да ги убием. — Тя отново отиде до прозореца и погледна навън.
Доло потрепери. Категоричният начин, по който тя заключи кой ще победи при такава среща…
— Да. Добре, тръгвам…
— Много късно. — Джин се взря през прозореца и изруга през зъби: — Идват.
На шахни наистина щеше да им трябва цялата информация. И Доло беше най-подходящата личност, която можеше да им я даде. Значи трябваше да изведе него и Мирон Аким оттук.
Стиснала зъби, Джин огледа коридора. Нямаше нищо, което би могла да използва в боя; нищо, което на практика би позволило на Доло да се справи с петима добре подготвени мъже, без да ги убие. А Доло беше този, който трябваше да се бие. Ако Аким откриеше, че Доло разговаря с нея, вероятно щеше да обвини цялото семейство Самън в предателство.
Видя на стената електрически контакт. Да, можеше да го използва. А и ако те не разберяха, кой се бие с тях…
Хората на Радиг бяха вече почти до вратата.
— Добре — промърмори тя на Доло. — Махай се оттук… Иди в дъното на коридора… и закрий очи. Добре ги защити.
— И после какво? — попита Доло и покорно тръгна към посоченото място, сложил ръка на очите си.
— Ако имаме късмет, ти ще привлечеш цялото им внимание и те няма да ме видят. Значи аз не съм била тук… разбра ли? Ако някой пита, кажи им, че си самичък. — Подсиленият й слух чуваше стъпките отвън. — Приготви се. Идват.
Тя се прилепи до ъгъла зад вратата, насочи системата за захващане на цели към електрическия контакт и вдигна дясната си ръка в положение за стрелба…
И внезапно вратата се отвори.
— Аха — каза иронично Радиг Нардин. — Кого виждам? Един от доверените работници, изгарящ от нетърпение да започне работа? Не си крий очите от мен, Доло Самън… Да не би да те е срам да ме погледнеш?
Когато и последният от стражите прекрачи прага, Джин затвори очи и стреля с дъгомета.
Дори през затворените й очи блясъкът беше ослепително ярък. Някой ахна, друг изруга… и после Джин скочи сред тях.
Нямаше никаква съпротива. Временно ослепели, изправени пред виждащ противник с подсилени от серводвигателите мускули, петимата мъже паднаха като поразени мишени.
Ехото от тупването на последния още не беше заглъхнало, когато Джин чу ахването на Доло.
— Боже Господи! Джин… ти…
— Не аз. Ти направи всичко това — озъби му се тя. Вратата стоеше отворена. Тя се намръщи, погледна навън, подхвана вратата с крак и я затвори. — Не го забравяй. Това… може да ти коства живота.
— Вярно. — Доло преглътна. — По-добре тръгвай… Мирон Аким сигурно е чул.
— Зная. — Джин се поколеба. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, но в момента не разполагаха с никакво време. — Най-добре двамата с Мирон Аким да направите същото. Ако успеете да излезете от Мангъс преди да разберат, че не са ви хванали, ще имате голям шанс.
— Ами ти? Няма ли да тръгнеш с нас?
— За мен не се безпокой, аз идвам веднага след вас — увери го тя. — Най-напред трябва да проверя нещо друго, а после тръгвам към Азрас с вас. Или след вас… не искам Мирон Аким да ме вижда.
Доло стисна зъби.
— Добре. Късмет.
— На теб също. И не забравяй! Не трябва да използваш никакви телефони в Азрас. — По коридора се чу слаб шум от тичащи крака. — И се пази — изсъска тя, отвори вратата, огледа се и бързо изскочи навън.
Съседният участък също беше безлюден. Тя отиде зад ъгъла, където щеше да бъде скрита от погледите на Доло и Аким, когато излязат, клекна и се огледа. Близо до средата на черната стена, разделяща Мангъс наполовина, имаше някакво движение. Тя включи оптическите си усилватели и фокусира зрението си върху стената.
Беше висока за прескачане… това веднага се виждаше. Макар и наполовина на триетажния жилищен комплекс, тя все пак беше най-малко с един метър над възможностите на нейните серводвигатели. Беше тренирала много техники на катерене, но всички те предвиждаха някакви неравности по повърхността, а бързото оглеждане на стената не й вдъхна особени надежди.
